Тони Парсънс - Краят на нощта

Сега никой не знаеше, че са се разделили. Но скоро щяха да разберат. Щяха да се посмеят хубаво и щяха да имат пълното право, мислеше си Тери. Какво друго очакваше? Как иначе да приключи, след като началото бе такава каша.

Тери мина през желязната порта на фабриката за джин и охранителната светлина блесна, ослепи го за момент и той вдигна ръка да заслони очи, когато видя, че сянката, която хвърля, прилича на синина под лунните лъчи.

Рей бе шокиран да завари тълпа фотографи пред „Спийкизи“. Кой знае защо си бе въобразил, че е единственият, който търси Ленън. А се оказа, че пред заведението са се събрали поне двайсет души, блъскаха се, за да заемат по-добро място от двете страни на въжетата, оградили червеният килим към входа, смееха се, оплакваха се, проточили вратове към рокендрол музикантите, които влизаха и излизаха от „Спийк“.

Бяха необичайно старомодна тълпа. Дългокоси момичета, обути във впити кожени панталони, и докарани мъже с широки ревери на саката, които ситнеха до тях в тесни леопардови панталони. Истински двойници на Род Стюарт и Брит Екланд. Сякаш никой от тях не бе чувал за новата музика, каза си Рей, сякаш „Уестърн Уърлд“ не съществуваше. Наблюдаваше ги как пристъпват по червения килим пред „Спийкизи“, обзети от някаква неестествена смес от гордост и неловкост, защото макар да се пъчеха пред скупчилите се фотографи, никой не си правеше труд да ги снима.

Затова пък Рей усети тръпката, която човек не можеше да пропусне, когато бе около известните. Чувството му бе познато от онзи случай, когато през януари от „Пейпър“ го изпратиха в малкото градче Ейлсбъри да отрази как арестуват Кийт Ричардс заради наркотици и най-неочаквано Мик Джагър влезе в малка галерия. Сега усети същия мегаватов прилив на електричество, който се носеше на приливи и отливи в нощта. Групата фотографи, застаряващите образи от шоубизнеса, упътили се към „Спийк“, самият Рей — всички го усещаха. Това бе близостта с велика личност.

— Той вътре ли е? Какво прави? С кого е?

Атмосферата бе като на карнавал, всички бяха в приповдигнато настроение, макар да се усещаше известно напрежение. За всички събрали се нощта бе специална и неповторима. Никога нямаше да я забравят. Въпреки това не бе невъзможно човек да пропусне нещо. Рей се огледа, не знаеше накъде да тръгне, усети, че погледът му се премрежва от джина с тоник. Един от фотографите запя някаква популярна песен. Не беше ли веселата „Какво да правим с пияния моряк“?

Рей стъпи на червения килим. Това бе единственият начин. Макар да не бе свързан със стария Род Стюарт, с опитните журналисти от Флийт Стрийт също нямаше нищо общо. А пък Джон беше вътре в заведението. Рей усети как се разтреперва.

Мина по червения килим и младата жена на входа го погледна така, сякаш танцуваше на гроба на баба й. От двете й страни бяха застанали двама скинари в черни гащеризони. Намръщиха се, когато видяха Рей, сякаш им бе задал въпрос, който изискваше мислене.

— Здравейте — усмихна се срамежливо Рей. — Аз съм Рей Кийли от „Пейпър“.

— Не се допускат журналисти.

— Ще си платя — предложи Рей и извади шепа монети. Обикновено бе достатъчно да спомене „Пейпър“, но невинаги се получаваше. Понякога в „Марке“ се налагаше да плаща като всички останали. Колко ли щеше да му струва тук?

Жената разкриви устни в някакво подобие на усмивка.

— Няма да стане — отсече тя.

Рей се отдръпна с пламнало лице и няколко монети се разпиляха на червения килим, докато отстъпваше назад. Спря да ги вдигне и изпусна касетофона на Тери. Той тупна на земята. Страхуваше се, че фотографите ще започнат да му се присмиват, ала за тях той не съществуваше.

За тях не съществуваше никой, освен трийсет и шест годишния мъж в клуба. Рей се дръпна в края на групата — едва сега забеляза, че някои са се покачили на стълби — и огледа вдлъбнатината, появила се на касетофона на Тери.

И тогава се случи неочакваното. Заблестяха светкавици, надигнаха се гласове, притиснаха го развълнувани тела. Биячите отблъскваха навалицата и бяха избутани назад, за малко да ги повалят.