Тони Парсънс - Краят на нощта

Рей не знаеше какво да каже. Никога не бе виждал вибратор. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че е гадно да подариш подобно нещо на съпругата си. Особено за рождения й ден. Може би соли за вана и бонбони „Блек Маджик“ не беше чак толкова лоша идея.

— Кажи го с езика на цветята — продължи госпожа Браун. — Нали така казват. Каквото имаш да казваш, кажи го с езика на цветята.

Рей забоде поглед в леда.

— Не знам. Сигурно е така.

Госпожа Браун се разсмя, искрено развеселена. Допи напитката си и махна на сервитьорката.

— Ще ти обясня — продължи тя. — Много по-лесно е да изразиш мисълта си с един вибратор. Това е страшен лаф. „Кажи го на езика на вибратора“.

Линда Лавлейс пристигна отново.

— Още по едно — поръча госпожа Браун, без да обръща внимание на неубедителните протести на Рей. Сервитьорката кимна и ги остави. Рей забързано допи напитката. Не беше сигурен дали може да се справи с тази жена. Подозираше, че няма да успее.

— И какво мислиш, че казва той? — не спираше, госпожа Браун. — Какво казва съпругът, който ми подарява вибратор за рождения ден?

Рей знаеше, че тя не очаква отговор. Затова замълча, отпи от скоча с кола и загледа съпругата на мениджъра на една от най-известните банди на света. За него беше непонятно как толкова прелестно същество може да е толкова тъжно.

— Според мен — заяви най-сетне госпожа Браун, когато им сервираха напитките — съпругът ми се опитва да ми каже да си го начукам.

Охранителните светлини угаснаха, когато старият портиер на фабриката, Пи Джей, посивял, уморен, зает да навива цигара, се появи от дървената си кабина, тясна и сбутана като ковчег.

— Не очаквах да те видя отново — заговори той на Тери и плъзна върха на езика си по цигарата.

Пи Джей се бе преоблякъл в раирана пижама. Затова го наричаха Пи Джей. Щом дойдеха малките часове на нощта, той се преобличаше в пижама, вадеше тютюна и се приготвяше да подремне, както сам се изразяваше.

— Мислех, че обикаляш целия свят с онези надрусани скапаняци.

— Миналата седмица пътувах — обясни Тери. — Горе ли са?

Човекът се усмихна криво.

— Къде другаде?

Тери влезе във фабриката и му се стори странно, че е дошъл след като бе прекарал почти цяла година в „Пейпър“. Огледа просторното хале, където бутилираха джина, сега тихо и спокойно, поточните линии бяха плъзнали навсякъде из огромното помещение. Не бе предполагал, че някога ще се върне. Но пък в мига в който влезе, го обзе необичайно спокойствие.

Халето тънеше в мрак, но на етажа се виждаше запалена флуоресцентна лампа.

Всички — и работниците, и служителите, получаваха безплатно джин в шест и можеха да се прибират. Затова пък младите, които се занимаваха с огромния компютър, работеха без прекъсване, на смени от по дванайсет часа, от осем вечер, до осем сутринта. Единственият начин да преглътнат работата, бе като пийнат малко джин.

Компютърен оператор — на Тери му звучеше модерно и много интелектуално, но това бе просто работа за хлапетата, отпаднали от училище. Все хлапета като Тери — неспокойни, изпълнени с нежелание да работят в обикновен офис, които искаха светът просто да млъкне и да не се занимава с тях.

Компютърните оператори по цяла нощ подменяха касети, поставяха дискове с размерите на капаци за кофи за боклук, вкарваха чекове със заплати, фактури и инвентар в метален принтер с размерите на автомобил. Най-хубавото на тази работа бе, че никой не те надзираваше. Човек можеше да прави каквото пожелае.

Той се стрелна нагоре по металните стъпала към тесен офис, пълен със сакове с инструменти, недоядена храна и напитки, и ги видя зад стъклената преграда — белият компютър бе надвиснал над тримата. Пит, красиво момче с кофти кожа и дълга провиснала кестенява коса, свиреше в някаква банда и бе първият му приятел във фабриката.

Кишор бе пакистанец, който искаше да стане програмист, но така и не успя да открие фирма, която да му даде шанс.

И Сали Зу — истинското й име беше Зоу Зий, — намръщена, застанала до Кишор, загледана в съобщението, което излизаше от принтера. Беше забравил колко много обичаше това лице. Как бе възможно да забрави подобно нещо.

Тя вдигна очи и го видя, поклати глава и се извърна, преди да скръсти ръце на малките си гърди. В следващия момент Питър изскочи от стаята, провисналата му коса се развя, той се засмя весело.

— Не мога да повярвам — какво правиш тук? Не трябва ли — абе не знам — да си на някое турне със Спрингстийн или „Тин Лизи“, или някой друг.