Тони Парсънс - Краят на нощта

— Да, видях го — отвърна Рей. Погледна унило надолу по улицата. — Мислех, че ще успея да взема интервю. — Погледна я отново и сега му се стори развеселена. — Няма значение — примири се той.

— Просто не разбирам защо е цялата тази шумотевица — призна тя. — Не е писал нищо от години, нали? Да не говорим, че „Стоунс“ открай време са по-добрата банда.

— Ами… — проточи Рей, не искаше да започва разговор на тази тема и разбра защо не изглежда сияйна. Просто беше вкисната. — Не знам. — Разсмя се нервно. — Трябва да вървя. Доскоро, госпожо Браун.

Тя отпусна ръка на дънковото му яке. На пръста си носеше дебела златна халка и най-внушителния диамант, който Рей бе виждал.

— Пийни едно с мен — помоли тя с усмивка, а в гласа й се прокрадна странна нотка. Като че ли се притесняваше да го покани. А тя не бе от срамежливите.

Рей се поколеба. Не трябваше ли да… какво? Да върви след ролс-ройса? Да се залости пред ВИП залата на „Хийтроу“? Да започне да си събира нещата от редакцията ли?

— Хайде… само по едно — настоя тя. — Знаеш ли кой ден е днес?

Той се замисли.

— Денят, в който е починал Елвис ли? — попита Рей. — Истина ли е? Елвис наистина ли е мъртъв?

Тя направи гримаса, сякаш той бе келнер, объркал поръчката й.

— Като изключим, че Елвис е мъртъв — рече тя. След това се усмихна. Имаше мила усмивка, когато все пак се усмихнеше, помисли си Рей. — Днес имам рожден ден.

Рей й честити празника, но тя вече се връщаше навътре и той трябваше да пристъпи след нея към вратата. Жената отпред и двамата биячи се отдръпнаха. Рей забеляза, че всички правят място, когато госпожа Браун приближи. Огледа се любопитно. Никога не бе влизал тук.

— Тук е повече от досадно — заяви тя.

Рей остана силно впечатлен. „Спийкизи“ бе много по-лъскав от клубовете, в които обикновено ходеше. Първо, беше по-просторно, с червени плюшени столове и хубаво осветление, а сервитьорките те питаха какво ще пиеш. Имаше огромна празна сцена и наоколо цареше леко разочарование след като Ленън си бе тръгнал. Имаше доста свободни маси. Избраха си една. Приближи се сервитьорката, от типа на порноактрисата Линда Лавлейс, такова момиче нямаше по местата, където Рей ходеше.

— Какво ще пиеш? — обърна се към него госпожа Браун, докато си сваляше якето.

Рей измънка поръчката, Линда Лавлейс се намръщи и поклати глава сякаш Рей бе хлапе, което отдавна трябваше да си е легнало.

— Какво каза той?

Рей прочисти гърлото си.

— Скоч и кола, ако обичате.

— За мен както обикновено — поръча госпожа Браун. Усмихна се на Рей. — Ще трябва да говориш по-високо, когато интервюираш Джон Ленън.

Масата им бе осветена от крушка във формата на свещ. Тя протегна дългите си голи ръце. Рей погледна часовника й в сумрака.

— Колко е часът, между другото?

Тя погледна и часовникът пролъсна в златно.

— Че на кого му пука? — отвърна.

Линда Лавлейс се появи с поръчката. Рей знаеше, че трябва да си върви. Но не можеше да бъде невъзпитан, затова вдигна чашата.

— Ами… честит рожден ден, госпожо Браун.

Тя се разсмя. Чукнаха се.

— Благодаря ти, че се съгласи да пиеш едно с мен — подхвърли жената и той се почувства неловко. Стори му се най-самотният човек, когото някога бе срещал. Но пък беше красива и богата, а съпругът й бе мениджър на една от най-известните банди. Как бе възможно да е самотна?

— Ами… да ви кажа… много ми е приятно — заекна Рей, защото не знаеше какво друго да каже. — Много ми е приятно, че мога да пийна с вас на рождения ви ден.

Тя запали цигара, изпусна дима през носа и присви очи. Побутна пакета към Рей. Пушеше „Марлборо“. Той си взе.

— Нали познаваш мъжа ми?

Рей кимна.

— Разбира се. Е, не много добре.

— Но го познаваш — настоя тя, нетърпелива да обясни. — Знаеш ли какво ми подари за рождения ден?

Рей поклати глава. Нямаше представа. Откъде да знае?

— Хайде, опитай се да познаеш — продължи тя и думите й прозвучаха като заповед.

Рей сви рамене. Знаеше, че не става въпрос за подарък, какъвто баща му би подарил на майка му. Едва ли бяха соли за вана и кутия бонбони „Блек Маджик“. Поне в това бе сигурен.

— Не знам.

Тя смачка цигарата, сякаш изобщо не й се пушеше.

— Добре де, познай.

Рей се замисли и отпи от скоча с кола. Тя прокара пръсти през дългата си черна коса и часовникът на китката и пръстените заблестяха.

— Часовник? — предположи Рей. Знаеше само, че е нещо скъпо. Това бе сигурно.

— Часовник ли? Часовник ли каза? — Тя бе красива, но много ядосана. Рей не разбираше какво става. — Не ми е купил часовник, Рей. Щях да се зарадвам на един часовник. Не, никога няма да успееш да познаеш, затова ще ти кажа. Подари ми вибратор. Какво ще кажеш?