Тони Парсънс - Краят на нощта

— Освен това е страхотен на високите тонове — продължи Рей, все по-разгорещен. — Завършил е математика и разправят, че щял да пише музиката за някакъв анимационен филм със зайци… как се казваше?

Пади Клеър се замисли.

— „Бъгс Бъни“ май? — подхвърли той.

Рей поклати глава.

— „Долу при реката“.

Пади Клеър оголи доволно жълтите си зъби.

— Длъжник съм ти, хлапе — подхвърли и изглеждаше искрено благодарен. Стискаше бележник в ръка. На първата страница бе надраскал „Арт Гарфункел“ и Рей забеляза, че нито дума от онова, което му каза, не бе сметната за достатъчно ценна, за да бъде записана. Или може би Пади имаше фотографска памет. Тогава се появи Арт Гарфункел, висок, слаб мъж с вид на книжен плъх, заобиколен от обичайната свита представители на звукозаписната компания и мениджъри, Пади Клеър вдигна на секундата надъвкания край на химикалката си и слюнката по обезформената синя пластмаса заблестя.

— Арт — започна той. — Истина ли е, че двамата с Пол се мразите?

По лицето на Арт Гарфункел се изписа болка. Хората от свитата се намръщиха недоволно.

— Има ли някакъв шанс да се съберете отново? — настоя журналистът. — Някой от вас двамата — Пади оголи жълтите си зъби и въпросът прозвуча така, сякаш ставаше дума за анален секс с домашно животно — откри ли достоен партньор за любовта си? Наистина ли ще правиш римейк на „Бъгс Бъни“?

Тук ставаше въпрос за различен вид журналистика.

Пади отправи блестяща усмивка към момчето, седнало до него, и след като напрегнатата пресконференция бе прекъсната, старата пушка заведе Рей за „по едно бързо в някакво никакво заведение тук наблизо“.

„Емпайър Рум“ се водеше частен клуб, което се стори доста тежкарско на Рей, макар че в действителност се озова в западнало неподдържано мазе с бар, до което се стигаше през осеян с кофи за боклук двор малко встрани от Бруър Стрийт в източния край на Сохо. Смачканите пердета бяха винаги спуснати, растения в саксии гаснеха без лъч светлина, пластмасовите рекламни пепелници на „Перно“ бяха препълнени с фасове. Наоколо бяха насядали разни кисели дъртофелници, които, изглежда, нямаха по-добро място, на което да отидат.

Пади обясни, че имало стотици такива заведения, пръснати из Сохо, които успешно заобикаляли разрешителните, като ограничавали достъпа единствено за членове. Рей полюбопитства кои са членовете. Всички, които изчадието портиер благоволеше да пусне, бе обяснил Пади. Двамата останаха шест часа.

Когато най-сетне се надигнаха, не беше за вярване, че нощта в Сохо едва започваше. Пади бе все още трезвен, ала се потеше по-обилно отпреди. Реши да се върне на Флийт Стрийт, за да си подготви материала, докато Рей се заклатушка по Бруър Стрийт и започна да драйфа от единия край на Олд Комптън Стрийт чак до другия. После продължи и по Уордър Стрийт чак до Чаринг Крос Роуд.

— Още ли си тук? — попита заядливо антиподът на Хенри. — Да не би вече да си станал член?

Рей поклати глава.

— Не съм, още не съм — отвърна любезно той.

Очите на портиера заблестяха.

— Хайде, келешче, разкарай се, преди да съм ти съдрал задника от бой.

Рей се затътри нагоре по мръсната стълба и се взря през дъждеца към светлините на Сохо. Колко ли беше часът? По кое време започват да излитат самолетите от „Хийтроу“? И в същия момент чу някой да го вика по име.

Пади Клеър се хилеше в другия край на стълбата и махаше на Рей да отиде при него. Кривоносият бияч на вратата все още гледаше злобно, но Пади му даде знак, че всичко е наред. Младежът се усмихна срамежливо и заслиза надолу. Пади Клеър го прегърна през раменете, а якият на вратата насочи дебелия си пръст в лицето му.

— Никакви изцепки, никакви наркотици — предупреди го той. — В противен случай ще получиш едно текме по задните части.

— Защо се държи толкова гадно? — обърна се Рей към Пади, когато влязоха в опушеното заведение.

— Албърт ли? Ами, „Емпайър Румс“ не е точно клуб. По-скоро е място, където се организират частни коктейли. Нещо като феодално владение. Точно така, тук цари шибан феодализъм. Никой — ама абсолютно никой от редовните — не го нарича „Емпайър Румс“. Казват му „Заведението на Албърт“. А Албърт не допуска такива като теб тук. — Жълтите зъби на Пади заблестяха в сумрака на заведението. — Нали се сещаш — онези с цветята.

Рей пое дълбоко наситения с цигарен дим въздух. Потри голата си китка. Май нямаше работа тук.

— Търся Ленън — обясни и отметна коса назад. Добре, че поне започваше да изсъхва. — Нали се сещаш? Ленън от „Бийтълс“. — Въпреки че Пади списваше „Готска музика“, Рей така и не бе наясно какво знае и какво не знае за съвременната музикална сцена. Понякога имаше чувството, че интересът на журналиста към попмузиката приключва с Били Фюри, Джет Харис и „Шадоус“, а друг път му се струваше, че Пади изобщо не се интересува от музика. — В Лондон е за една вечер.