Тони Парсънс - Краят на нощта

Пади кимна умислен. Вдигна чаша, но тя се оказа празна. Това силно го изненада.

— Пътува за Токио заедно с Йоко — уточни Рей. — Главният иска да го интервюирам. Много е важно.

Пади остана загледан в Рей, след това го перна по гърба.

— Не се притеснявай, синко. Аз ще те взема на работа в „Готска музика“, когато си готов да започнеш играта с големите момчета.

Рей усети как го сграбчва отчаяние.

— Благодаря ти. — Усмихна се унило и огледа сумрачното заведение, докосвайки отново голата си китка. Пади го отведе на маса с препълнен рекламен пепелник на „Перно“. Махна на бармана и някой стовари със замах две чаши с прозрачна течност пред тях. Рей отпи и реши, че това е най-противното нещо, което някога е вкусвал.

— Все едно пия отварата, дето мама ми я вареше при зъбобол — обясни младежът. — Карамфилово масло.

— Супер е, нали? — попита Пади. — Няма нищо по-хубаво от джин с тоник.

Рей отпи нова глътка, намръщи се, но не искаше да го вземат за неблагодарник.

— А пък Джон — продължи Пади — бил, доколкото разбрах, в „Спийкизи“.

Рей ахна и чашата застина пред устата му.

— Пратил съм няколко момчета там — изсумтя през смях Пади. — Никога не се знае какви ще ги натворят тия двамата. Бог да ги благослови. Може да решат да си останат в леглото. Или да уволнят мениджъра, защото поредният хит пада в класациите. Може да похапват шоколадова торта, за да спрат войната — ама какви са тези простотии?

Рей го гледаше слисан. Пади бе рожба на старата Флийт Стрийт. Понякога човек имаше чувството, че той си няма и понятие какво става. Друг път излизаше, че няма нещо, което той да не знае. Изправи се и се олюля и чак сега забеляза, че касетофонът на Тери е все още у него.

— Благодаря ти.

Пади доби самодоволен вид. Рей усети, че му е доставило удоволствие да помогне. Под смачкания костюм туптеше сърцето на добър човек.

— Едно време ти казах, че съм ти длъжник. Точно така, главният ми редактор е страхотно развълнуван — обожава Джон и Йоко, те са любимите му сбърканяци. Ама адски си пада по тях!

Рей допи на един дъх остатъка от напитката, защото не искаше да обиди гостоприемния Пади. Огледа се за часовник. Само че в „Заведението на Албърт“ часовници нямаше.

— Колко е часът, между другото? — попита Рей.

Пади погледна младежа с тъга и жал, а подпухналите му очи се наляха със сълзи.

— Много е късно — отвърна, а пръстите на Рей докоснаха голата му китка.

Какво толкова имаше в това лице?

Сякаш целият й живот прозираше в него. Някой ден щеше да се превърне в красива възрастна дама, а на времето сигурно е била красиво бебе. Имаше нещо неземно в излъчването й — нещо ангелско. Лицето бе неестествено симетрично, лицето на най-красивото момиче на света, сякаш Господ бе подредил с особено внимание всяко нещо на мястото му. Беше самото съвършенство. Като че Господ бе направил втори, по-успешен опит след Сибил Шепърд. Вълнистата руса коса, очите, които умееха да надничат в душата ти. А устните бяха създадени само за целувки.

Всичко бе толкова хармонично, мислеше си Лион.

— Баща ми много обичаше Елвис — опита се да надвика тя „Кул енд дъ Генг“. — Спомням си, че като дете го гледах — във филмите, дето ги даваха в неделя следобед. А той беше или на Хавай, или в армията. — Тя се усмихна и сърцето на Лион изпърха. — Мислех, че е филмова звезда — също като Стив Маккуин или Клинт Истуд. Нали разбираш. Нямах представа, че е певец. — След това красивите й очи се наляха с тъга, сякаш неделните следобеди, когато бе гледала Елвис с баща си, бяха отминали завинаги. — На това му се казва певец.

Лион кимна ентусиазирано, наведе се към нея, за да я чува по-добре, и устните му се озоваха на сантиметри от лицето й.

— Имаме странно отношение към музиката, която родителите ни обичат — подхвърли той, а тя се замисли, усмихна се любезно и Лион се прокле. Защо му трябваше да казва разни умни неща? Сега тя ще реши, че е някой префърцунен чекиджия.

— Точно така — съгласи се тя. — Майка ми например много обича Франки Вон, затова и аз малко си падам по Франки Вон.

После Лион направи немислимото — разтанцува се и светът се потопи в ритъм. Докато танцуваше, забрави за представянето на Лени и „Райфенсталс“, забрави за „Ред Мист“ — всичките списания бяха зарязани на маса, лепкава от разлят алкохол, и почти забрави за „Псетата на Дагънам“, които го преследваха. Никога нямаше да успеят да го открият тук. В „Голдмайн“ беше на сигурно място.

И така, Лион забрави всичко освен музиката и танца, и най-красивото момиче на света.