Тони Парсънс - Краят на нощта

— Ще я закова тази с фотоапаратите още преди да слезем от автобуса — заяви мениджърът на Били Блицън. — Как се казва? Листи? Тисти? Да знаете, момчета, ще й ковна сладкото малко задниче на скапания килим.

Цялата банда избухна в смях, освен Били. Тъкмо проверяваха озвучаването, а Мисти не бе с тях, бе останала в „Холидей Ин“, за да позвъни в Лондон. Били отпусна китарата и поведе Тери към единия край на сцената.

— Тя да не би да е с теб, мой човек? — попита певецът. — Тази Мисти гадже ли ти е?

Истински сладур. Добър човек. Бе любимият музикант на Тери. И заради всичко, което бе направил с „Лост Бойс“, и защото бе страхотен на сцената. Ала най-вече защото бе единственият, който си направи труд да зададе на Тери този простичък въпрос. Какво да отговори?

— Не, Били — отвърна и се опита да се усмихне. — Мисти не е с мен.

Били въздъхна.

— Значи няма проблем.

Въпреки че бандата слушаше касетки със записи на „Аеросмит“ и „Кис“, Били Блицън и Р45 се обличаха като за „Максес Канзас Сити“ и нюйоркския пънк клуб Си Би Джи Би — тънки вратовръзки, възтесни панталони, сака втора употреба и обемни прически, каквито сигурно са имали „Бърдс“ през 1966 година.

Затова пък мениджърът им бе от старата школа, адвокат от Ел Ей с каубойски ботуши, завършил бизнес факултета в „Харвард“ и свикнал на яки дози кокаин. Беше с момчетата от години и знаеше как стават нещата.

Сега той надигна глас в празната студентска зала, защото популярността на Били ставаше все по-малка, на Р45 им се присмиваха и ги освиркваха.

— Ще й ковна задника на скапания килим!

Тази вечер ги чакаше страхотно шоу — дългокосите студенти щяха да са си подложили с истинска бира, а Били щеше да имитира как се боцка в ръката, докато зрителите в залата реват: „Надрусайте се всички“.

Седнаха на бара в „Холидей Ин“. Бяха и бандата, и мениджърът, и Тери, и Мисти, и неколцина местни, успели да се лепнат за тях, за да предлагат наркотици, секс или ласкателства.

Тери не разговаряше с Мисти. Когато бяха заедно с групите, бе различно. И двамата си имаха работа. Когато най-сетне вдигна ръце и се примири, че тя не е за него, вече нямаше наркотици, барманът бъркаше коктейли с водка, а Мисти се бе забила в един ъгъл с каубоя от Ел Ей.

Тери така и не разбра какво се е случило на бара, след като отиде да си легне. Не искаше и да знае. Само че Мисти почука на вратата му малко след полунощ. Не че беше уплашена, но молеше за убежище, и това бе началото на връзката между Тери Уорбойс и любимата му с котешко лице.

Тази първа нощ бе най-хубавата, поне за него. Никога нямаше да забрави как изглеждаше, когато призори се събуди и я видя на канапето по чорапи, стиснала черна цигара, марка „Собрание“. Тогава го направиха отново, направо пощуряха, защото имаше нещо в съчетанието между къси чорапки и черна цигара, което направо го побъркваше.

С първите лъчи на настъпващия ден той я завари надвесена над него, този път гола, късите чорапки ги нямаше, стиснала белезници, облечени в розова кожа.

— Готов ли си да ми се подчиняваш? — попита тя.

Тери я погледна с подпухнали очи.

— Не знам — отвърна той. — Коя марка са?

След това нещата тръгнаха сами.

Ако имаше намерение да се връща в апартамента, трябваше да поеме на север, да открие някой автобус, който вървеше нощем. Само че тази вечер не му беше до скапания апартамент и до матрака на бабуни. Не и докато спийдът все още жужеше във вените му, не и докато Мисти бе в нечия хотелска стая, за да „проучва сексуалността си“. Всичко, случило се в живота му, отритваше съня.

Вярвах й, помисли си той. Вярвах и на нея, и на него. Слушах плочите му, когато никой не ги купуваше, когато никой не се интересуваше — обичах Даг Уд още по времето преди да стане велик. Тери вярваше в него дори когато Боб Харис се присмиваше: „Подигравка с рока“. Вярваше му, а бе предаден.

Вярваше и на нея, повтори си. На нея й вярваше най-много. Беше забелязал нещо в лицето й, което го бе накарало да се откаже от всички други жени на света. Колко може да изтъпее човек?

Крачеше напред, вдигна яката на сакото, за да се предпази от нощния хлад, и едва когато зави наляво край Ландън Уол, осъзна накъде върви.

Огромните бели сгради и статуите на ездачи останаха зад него, той се отправи напред по Сити Роуд и усети бедността на социалните жилища, скапаните дупки, измислени от някой тъп архитект преди десетина-петнайсет години, които се простираха в тъмното чак до „Ейнджъл“.