Тони Парсънс - Краят на нощта

Когато Тери постъпи в „Пейпър“, Мисти му се беше сторила дръпната, високомерна и надута.

Засичаше я из офиса, фотоапаратът винаги висеше на врата й, тя се смееше с някой от старите кучета или разговаряше с фоторедактора, докато оглеждаха предварителните снимки на „Дженерейшън Х“ и „Пати Смит“ или „Бъзкокс“. Казваше „Здрасти“ на Рей, ако се сблъскаха по коридорите, но погледът й преминаваше през Лион и Тери, като че не съществуваха, и не припарваше до офиса им. Веднъж Лион хвана Тери да я зяпа.

— Не си в категорията й — подхвърли му, а Тери се изчерви и го замери с кошчето за боклук.

После научи от Рей, че тя е асистентка на пълен работен ден на някакъв фотограф и любовница на непълен работен ден на същия фотограф, който работеше на свободна практика към „Пейпър“, нещо като легенда от шейсетте, наречен Киселия Пийт, снимал „Крийм“ в Албърт Хол, „Стоунс“ в Хайд Парк и Хендрикс на остров Уайт, непосредствено преди края му.

Киселия Пийт беше женен мъж и понякога, когато идваше, за да се срещне с фоторедактора, водеше съпругата си — в тези случаи Мисти се покриваше някъде, — вечно усмихната хипарка, от онези страхотни красавици с вид на празноглавки. — Когато Тери се запозна с Киселия Пийт и стисна отпуснатата му пожълтяла от тютюна ръка, той му се стори безгрижен веселяк, страшно опитен тип, който явно се бе надрусал яко.

Тери се чувстваше дребен и невзрачен до Киселия Пийт. Този мъж беше видял толкова много, знаеше толкова много, бе направил толкова много велики снимки и бе на възраст, когато кралицата сигурно вече се канеше да му изпрати поздравителна телеграма — четирийсет и една, четирийсет и две може би? — той все още се виждаше — не, чукаше , както би се изразил Киселия Пийт — с най-красивото момиче, — гадже или дори дама , както би я нарекъл Киселия Пийт, в цялата редакция. Единственото, което правеше този тип по-поносим, бе мисълта, че звездните му дни са безвъзвратно отминали.

Киселия Пийт не си падаше по новата музика, не стопляше какви са тези „агресивни настроения“ по заведения като „Уестърн Уърлд“, така че скоро започна да се застоява самотен в „Раундхаус“, сгушен в огромния си балтон без копчета, а на Мисти все по-често й възлагаха поръчки. Към края на годината единият от фотографите трябваше да е с Тери — командировката бе за турнето на Били Блицън, със задача да отразят два концерта — в Нюкасъл и Глазгоу, за двойните централни страници.

— Керуак — отбеляза тя, докато отпиваше от чая и разлистваше книгата. — Той пише само за момчета, нали? — Очите й все още бяха мокри, ала вече се усмихваше. — Обзалагам се, че всички писатели, които ти допадат, пишат все за момчета.

Тери изглеждаше като герой от някой анимационен филм, на който му изскачат въпросителни над главата.

— Какво ще рече „пише само за момчета“?

— Не се ли сещаш? Пише само за момчета. Хайде, разкажи ми де.

Той нямаше никаква представа за какво говори тя.

— Какво да ти разкажа?

Мисти се разсмя щастливо.

— За любимите си книги, глупчо.

И той й разказа. Разказа й за онези, които си спомняше.

— Спомням си, че мама ми четеше „Мечката Рупърт“ часове наред. Ами и в училище има книги, които страшно те кефят. „Островът на съкровищата“, „Робинзон Крузо“, „Отвлечен“. После идват „Да убиеш присмехулник“, „Моето семейство и други животни“, „Пътешествия с леля ми“. Много си падах по „Моето семейство и други животни“, искаше ми се да живея на Корфу… После порастваш и започваш да си правиш списък на книгите — помня Иън Флеминг от единайсетгодишен, изгълтах всички книги за Бонд. „От мириса на дим и пот в три сутринта в казиното ти се гади“. Това бе първото изречение на първата книга за агент 007.

Тя се усмихна, свали огледалните очила и кимна. Очите й бяха в нюанс на зеленото, какъвто той не бе виждал досега. Дали не беше заради сълзите?

— След това идва онзи странен период — продължи да обяснява Тери, — когато си в началото на пубертета и четеш всичко, за което разправят, че било пълен боклук: — Харолд Робинс, „Летище“, „Долината на куклите“, най-големите бестселъри — „Дзен изкуството да се поддържа мотоциклет“, и откриваш Хемингуей и Ф. Скот Фицджералд, и Дж. Д. Селинджър, и „Параграф 22“, и „Лолита“, и Норман Мейлър. После пък забелязваш великите журналисти — Том Улф и Хънтър С. Томпсън, и…

Повикаха ги за полета. Тери усети разочарование. Много му бе приятно да разговаря с нея.

— Е — подхвърли тя и притисна към гърдите му бордната си карта. — Добре, че поне харесваш „Мечката Рупърт“.