Тони Парсънс - Краят на нощта

— Дай, де — подскачаше Роби. — Дай да си дръпна. Само една бира.

Роби имаше дразнещия навик да цитира реклами. Рей дръпна цигарата настрани.

— Много си малък още.

— Почти на тринайсет съм.

Рей се изсмя.

— Именно.

— Всичко е наред — опита се да го успокои Роби. Помаха с ръка, за да притегли дима към себе си. — Мога да се надрусам само като стоя до теб. — Той затвори очи. — Усещам го… Надрусан съм… Направо изперквам…

Рей усети топлината от цигарата да наближава устните му, угаси остатъка на перваза и метна угарката в градината на леля Гърт и чичо Бърт, които не им бяха роднини. След това прибра кутията, пъхна я под леглото и се отправи към вратата.

— Пак ли излизаш? — попита Роби.

— Имам интервю с Джон Ленън.

Роби направо се ококори.

— Оня дето беше в „Бийтълс“ ли? Пол Уелър много харесва „Бийтълс“. Само че те не са толкова добри, колкото „Ху“ — всеки тъпак го знае.

— Върви да спиш, хайде — подкани го Рей. — Довечера ще се върна.

— Обещаваш ли?

— Аха.

— Добре.

Рей изчака момчето да се пъхне под чаршафа и се измъкна от стаята. Майка му бе застанала на площадката, косата й бе навита на ролки, стискаше розовата полиестерна роба на врата си.

— Уплаших се да не е крадец — прошепна тя.

Цял живот шепнем, помисли си Рей. Всичко е заради него. Заради стария.

— Аз съм, мамо. Извинявай, че те стреснах. — Тя винаги очакваше да се случи някое нещастие. Целуна я по челото, кожата й бе съсухрена и бяла като стар вестник, макар още да не бе навършила петдесет, и чак сега забеляза, че трепери. Нервите ми, все повтаряше тя, сякаш това бе обяснението. Нервите й си бяха наред, преди Джон да загине, а после скапаният лекар започна да я тъпче с хапове, и татко се захвана да приготвя домашна бира.

— Нали не се каниш пак да излизаш? — попита тя, сякаш синът й бе тръгнал да изкачва Еверест, а не да вземе влака, за да се върне в града. — Знаеш ли кое време е?

Тя сведе поглед към златния си „Таймекс“, но така и не успя да види стрелките без очилата за четене. Отдръпна часовника на една ръка разстояние, присви очи, но пак не се получи.

— Посред нощ е.

— Трябва да работя, мамо. — Прегърна я и притисна до себе си крехкото й тяло. Беше само кожа и кости, както тя се изразяваше. — Моля те, върви да си лягаш. Не се притеснявай за мен. Добре съм. Аз винаги съм добре.

Заслиза надолу по стълбите, а майка му продължи да се суети и да се притеснява заради късния час и всички опасности, които дебнеха по света. Чърчил също не спираше да се дере.

Рей беше на последното стъпало, когато вратата на хола се отвори със замах и баща му застана пред него.

— Ние изпълнихме дълга си — изрева Чърчил.

— Къде, по дяволите, си тръгнал? — попита старият. Беше се разфучал без причина. Както обикновено. — За теб тази къща не е нищо повече от…

— Проклет хотел — измърмори Рей. Веднага съжали за грешката си.

Баща му поаленя.

— Много ти знае устата. Да не би да си въобразяваш, че си прекалено голям и не мога да ти нашаря задника?

Майка му беше кротка и фина жена. Затова пък баща му винаги бе на крачка от насилието, още преди най-големият му син да загине. Зад воалените пердета на малката им къща баща му все още се държеше като изметта от Южен Лондон, където бе раснал. Старият плашеше Рей. Особено когато по дъха му усещаше, че е пил от домашно приготвената бира.

— Отивам на работа — отвърна Рей. — Имам интервю с Джон Ленън.

Гласът на майка му долетя от стълбите.

— Северната линия вече не върви. Казах му. Трябва да вземе или централната, или няма какво друго.

Старият я прониза с поглед. Вечното му неодобрение и презрение се забелязваха веднага, каза си Рей. Държеше се така, сякаш ненавиждаше хората, с които споделяше живота си. След това извърна отново поглед към Рей.

— Джон Ленън ли? Този откачен тип. Този педал. — Опитваше се да докара Рей до ръба, просто за удоволствие. — Онзи дългокос битник с лудата китайска кучка, а?

Рей се опита да се шмугне покрай него, но старият бе препречил пътя му. Младежът винаги усещаше слабост в присъствието на баща си. Не искаше да предизвиква кавга. Само че баща му бе винаги в настроение за скандал.

— Сега трябва да започнем отново — продължаваше Чърчил. — Предстои ни нова дълга борба, чакат ни жестоки жертви и не бива да се оставяме да бъдем отклонени.

— Наркоманът ли? — не спираше старият.

Рей избухна.

— Не се притеснявай, татко. Не можеш да научиш Джон Ленън на нищо ново за онези моменти, когато не си съвсем с ума си.