Тони Парсънс - Краят на нощта

Рей и братята му обичаха Хонконг. Обожаваха всяка секунда, прекарана там, и плакаха, когато корабът пое към дома. За трите малки синеоки момчета имаше безброй приключения сред тайните островчета, непознатите склонове и претъпканите с народ задни улички, където можеш да се натъпчеш с дай пай донг от някоя улична сергия. А майка им, която не познаваше нищо, освен Лондон и околните местности, обожаваше пазарите, храмовете, екзотиката на всяка улица, светлините в центъра, които се виждаха от върха, въодушевлението, което създаваше всеки самолет, който профучаваше над небостъргачите, за да кацне на летище „Кай Так“, приятната гледка от ферибота и приятелското отношение на хората от Кантон.

Съвсем различно бе отношението на бащата на Рей. Той ненавиждаше престъпността, смрадта, тълпите. Не можеше да търпи чуждестранните муцуни и презрението им към англичаните в полицейска униформа. Баща му мечтаеше за Англия, за дома си. Искаше да бъде заобиколен от бели лица, зелени градини, чисти коли и спретнати деца, да не му е прекалено горещо или прекалено студено. Искаше умерения климат на родния край. Затова ги върна тук.

Домът неизменно го чакаше. По цяла нощ влаковете разнасяха мляко, вестници и последните пияни жители на безкрайните покрайнини. Човек винаги можеше да се прибере, независимо колко късно бе станало, независимо колко си пиян, можеше да се прибереш, дори да се качиш на някой от онези влакове, които спират на всяка керемида.

Рей знаеше, че някога са наричали това място Метроланд — търговски термин, име, останало от първата половина на века, когато районите северозападно от Лондон, в Мидълсекс, Хартфордшър и Бъкингамшър, са били разпродадени на простолюдието като някаква провинциална мечта. Бащата на Рей бе купил частичка от тази мечта. Останалите просто трябваше да се примирят с живота тук.

Влакът спря на мрачна гара, заобиколена от неподдържани поля, полупразен паркинг и скупчени като кутийки къщи. Рей бе единственият пътник, който слезе.

Мина по улиците покрай къщите близнаци, в които хората спяха сладко и сънуваха, спря пред портата на една от тях, която по нищо не се различаваше от останалите. Не светеше. Чудесно. Поне нямаше да се налага да се вижда с баща си.

Още преди да отвори вратата, долови мъжки глас откъм хола. Дали не беше телевизорът? Не, минаваше полунощ, така че програмата бе приключила преди часове.

— Решителността на британския народ е непобедима — дуднеше гласът. — Нито неочаквани сътресения, нито крайности, нито дълги, студени, провокиращи и изтощителни удари ще ни отклонят от пътя.

Беше плоча. Една от плочите на баща му. Запис на Уинстън Чърчил. Любимецът на баща му.

Рей влезе напрегнат в коридора. Вратата на хола бе оставена открехната. Младежът надникна и погледът му попадна на позната сцена. Баща му дремеше в любимия си фотьойл, поставен срещу телевизора, празната чаша се бе плъзнала до пантофите. Миришеше на цигари и домашна бира. Плочата продължаваше да се върти.

— Нито една страна не е положила по-големи усилия, за да не бъде въвлечена в тази война — продължаваше да нарежда Чърчил. — Въпреки това смея да заявя, че сме готови да предадем на съд онези, които я подпалиха, а сега говорят така страстно за мир. Така беше и едно време. Често ме питат — как ще спечелим тази война?

Бащата на Рей открай време слушаше тези дивотии. Още докато живееха в апартамента в Хонконг, преди да загубят Джон и всичко да се преобърне, Рей си спомняше, че през уикендите трябваше да пази тишина, докато си играе, за да може баща му да слуша речите на Чърчил с блеснали от възторг очи. След смъртта на Джон нещата тръгнаха на зле. Сега старият се наливаше с домашно приготвена бира, докато ги слушаше. Рей пое по коридора, богоподобният глас отекваше в цялата къща и младежът се запита как семейството ще успее някога да бъде щастливо.

— Спомням си, че ме попитаха същото миналия път — продължаваше Чърчил. — Питат ме често, а аз не мога да дам точен и категоричен отговор.

Рей тръгна по тесните стълби, те заскърцаха, докато пристъпваше по износения килим. Промъкна се покрай спалнята на родителите си, долови дишането на майка си, чу я как мърмори нещо насън, въпреки хапчетата, които лекарят й бе предписал, и които лапаше като бонбони; след това мина покрай стаята на Джон, недокосната от деня, в който той загина, и най-сетне стигна до помещението в края на коридора, където спяха двамата с Роби.

Вмъкна се вътре, затвори безшумно вратата и в същия момент го сграбчи страх, защото забеляза неподвижното тяло на брат си. Рей коленичи до леглото, постави длан пред устата на Роби и се усмихна облекчено, когато усети дъха му по кожата си. В следващия момент Роби неочаквано се изправи и ахна шокиран.