Тони Парсънс - Краят на нощта

Само че пликчето се оказа почти празно. Бяха останали няколко прашинки, нямаше достатъчно дори за едно смъркане. Сигурно си бяха взели повече, отколкото предполагаше, докато, бяха под звездите и се криеха от бандата на Тед. Тери вдигна гузно пликчето.

— Нищо — обади се Криста, а акцентът й му се стори по-скоро американски, отколкото германски. — В апартамента имам добра стока.

Големите сини очи на Даг заискриха.

— От чистата ли?

Криста кимна и Даг целуна пръстите й, прелъстител виночерпец, който препоръчва „Шазан-Монтраше“, готов да залее Тери и Мисти с уверения, че ги очаква незабравимо преживяване.

Младежите се засмяха нервно, също като деца на Коледа, на които току-що са казали, че Дядо Коледа се е заклещил в комина. Двамата се усмихнаха един на друг, сякаш нещо в отношенията им се бе оправило, връзката им бе станала отново съвършена и безпроблемна, а пък обстановката бе толкова приятна и спокойна, че когато Даг настоя Тери да отиде с Криста, за да вземат стоката, той просто нямаше как да откаже. Защото всички бяха приятели.

Така че Тери остави Мисти и Даг и излезе заедно с Криста, за да се качат в асансьора до последния етаж на хотела. Тя пъхна ключа и му отправи ослепителната си усмивка.

— Готово — подхвърли.

Подобен апартамент Тери не бе виждал в нито един хотел. Приличаше по-скоро на дома на някой богаташ. Той обиколи просторното помещение като в мъгла, клатеше глава — какво ли щеше да си помисли майка му? Холът беше просторен, с огромно пиано, спалня с балдахин и спираловидна стълба, която водеше някъде нагоре. Тънки като паяжина пердета се издуваха при всеки полъх на вятъра и Тери излезе на терасата, пое дълбоко хладния летен въздух. Навън ръмеше и му се стори, че пред него се простира най-хубавата част от града.

Видя светлините на Уест Енд, Марбъл Арч блестеше в бяло и златно, фаровете и стоповете на колите по Парк Лейн пълзяха покрай големите хотели и автосалоните чак до клуб „Плейбой“, където облечени като зайчета красавици раздаваха карти, въртяха рулетките, застанали с гръб към френските прозорци, а от улицата се виждаха само пухкавите им опашки. Тери се усмихна и плъзна поглед встрани от шума, светлините и блясъка, към притихналата шир наоколо. Хайд Парк. Пое дълбоко въздух и му се стори, че се е изкачил на върха на планина.

Когато се обърна, Криста се бе настанила на канапето, гола от кръста надолу, оставила само обувките на високи токове, кръстосала крака. Сигурно бе свалила обувките, за да събуе панталоните, а след това ги бе сложила отново. Немалко усилие, помисли си Тери.

Отваряше внимателно сгънат хартиен пакет, не по-голям от албум за марки. Остана да я наблюдава как използва острието на ножа, за да насипе млечнобелия прах върху стъклената масичка.

— Едно бързо — обясни тя. — Нали имаш време за едно бързо?

С опитна ръка поднесе дълга купчинка към съвършената си ноздра, а след това и към другата. Подаде къса сребърна сламка на Тери.

— Не е нужно да бързаш, libeling — рече му ласкаво. — Спокойно.

Той я наблюдаваше как се надига от канапето и пристъпва към него, усети как притиска сребърната сламка към дланта му, почувства устните й върху своите, пръстите й се заровиха в косата му и той отвърна на целувката, ръцете му стиснаха дупето й, без да изпуска сламката. Усети желанието му да набъбва, а след това се предаде.

За момент си помисли, защо не? Защо просто не я обладае, а след това да се върне на партито? Какво толкова? Но рязко се спря, отдръпна се, сякаш бе удавник, който се бореше за живота си, и пристъпи към вратата, макар че ерекцията му и гласът й го теглеха назад.

— Не става, трябва да вървя — отвърна той, без да е сигурен дали говори на Криста или на себе си.

Тя отново повтори името му, ала не се опита да го спре, не настоя, а той се качи в асансьора и нервно и настойчиво започна да натиска копчето за първия етаж, ала когато се озова там, завари тишина, защото партито бе свършило или пък се бяха преместили някъде, и на вратата, пред която се бе разписал за доставка по стаите, висеше надпис „Моля не ни безпокойте“. Беше решил, че това е стаята на Даг — защо не? Само че бе по-вероятно апартаментът да е на Даг, нали така? Огледа коридора, но вратите бяха затворени и на всяка бе закачен надпис никой да не безпокои обитателите. В гърдите му забълбука гняв. Къде се беше дянала? Къде беше момичето му?

Заблъска по вратата на стаята, в която бяха, започна да вика името на Мисти, без да обръща внимание на американеца, който се провикна отвътре да ходи да си го начука. Най-сетне братът барабанист отвори вратата със замах, въздъхна тежко както бе чисто гол, целият нашарен с татуировки като японски гангстер, и с досада прати Тери да си ходи вкъщи.