Тони Парсънс - Краят на нощта

— Няма я тук, разбра ли?

Над рамото му Тери зърна една от изпадналите вампирки от „Уестърн Уърлд“, коленичила на пода, сякаш чакаше да дойде времето за молитва.

— Нищо не съм разбрал — отвърна Тери. — Няма нищо за разбиране.

— Много лошо, малкият — промърмори барабанистът и трясна вратата в лицето му.

Тери пое по коридора, без да спира да вика името на Мисти, докато стигна до препятствие — поднос, останал от доставка по стаите. Задумка с юмрук по врата след врата, докато китката и малкият му пръст започнаха да пулсират от болка, а гласовете зад затворените врати редяха недоволно заплахи. В края на коридора Тери съзря изражението си в огледало на стената и застина на място. Приличаше на маймуна, пребледнял от спийда, с насълзени очи, защото бе изгубил момичето си. Нямаше нищо общо със зрял мъж. Абсолютно нищо общо. Не искаше да става така. Всичко му се изплъзваше.

От най-близката количка дръпна бутилка шампанско и я запокити с все сила по огледалото. Имаше чувството, че наоколо продължават да се чупят стъкла, когато двама от охраната дотичаха по стълбите. Тери стоеше като хипнотизиран, докато огледалото се разпадаше на блестящи звънтящи парченца по пода, които пееха своя мелодия. В следващия момент те го сграбчиха.

След това го поведоха.

— Мисти! — изкрещя той и се опита да забие пети в мокета. — Мисти!

Мисти обаче я нямаше, от стаите надничаха непознати, ала нито един от тях не рискува да махне предпазната верига.

Охраната на хотела повлече Тери надолу по стълбите, прекараха го през фоайето, а закъснелите туристи го зяпаха, сякаш бе някой ненормалник, и той усети как желанието да се съпротивлява го напуска. Чу как двамата от охраната избухнаха в смях.

Озова се пред огромните стъклени врати, сам в нощта, проснат на тротоара, а охраната го заряза да изкрещи името й за последен път и да се взира в прозорците с надеждата да я зърне. Прозорците нагоре тънеха в мрак, само на няколко места плуваха сенки. Можеха да са на кого ли не.

Изправи се бавно, в пълното съзнание, че не е Брус Ли, че е слабак, че я е загубил още при първото препятствие, че в момента друг чука момичето, което обича. Някъде в далечината камбаните възвестиха полунощ.

Изправи се на крака, усети дъжда по лицето си, а загубата й му дотежа като непосилен товар. Никога досега не се бе чувствал по този начин. Никога не бе принизяван чак толкова от друго човешко същество. Цялото нещастие, ревност и ярост, всички черни чувства се сляха в образа на деветнайсетгодишно момиче.

Изкрещя името й за последен път, макар да знаеше, че е напълно безсмислено, и викът прозвуча натежал от болка. Това бе любовната песен на Тери Уорбойс.

Докато стоеше и докосваше болезнените места по тялото си, те се появиха иззад ъгъла и кръвта замръзна във вените му.

Бандата на Тед.

Бяха цялата глутница ужасяващи силуети — с щръкнали коси, лъскави от брилянтин, телата им се издължаваха неестествено от наметките, краката им изглеждаха тънки заради впитите панталони, натъпкани във войнишки кубинки. Водеше ги чудовището Тич, Франкенщайн на бандата, крайниците му бяха толкова едри, че всяка крачка изискваше огромно усилие.

Май се беше събрала цялата банда — три поколения, от пъпчивите бледи тийнейджъри, чак до белязаните четирийсетгодишни типове, натрупали четвъртвековен опит, чак до дядовците, старците на глутницата, жестоките стари лъвове с окапали зъби и оредели перчеми.

Тери остана на място, готов да посрещне съдбата си, неспособен да помръдне, дори да трепне, защото знаеше, че каквото и да предприеме, ще бъде безнадеждно. Примири се, че ще го млатят до безсъзнание, и вече не го беше грижа в чие легло се е приютила Мисти.

Тогава се случи нещо невероятно.

Бандата на Тед го подмина, просто го заобиколиха, сякаш бяха хищни риби, загубили апетита си. Тич мина толкова близо, че Тери усети аромата на тютюн, черно пиво и афтършейв „Брут“.

Никой не го докосна.

Дори не го погледнаха.

Просто го оставиха на произвола на съдбата.

Докато бандата на Тед го подминаваше, единствените звуци, които Тери долови, бяха гръмовните удари на собственото му сърце, тихото проскърцване на кубинките им и приглушените вопли, докато войните скърбяха за мъртвия си крал.

Тери бе застанал по средата на Оксфорд Стрийт, а фордът „Англия“ се носеше към него.

Фаровете му блестяха, шофьорът натискаше клаксона. Тери си свали мохерното сако и го размаха като тореадор, готов да се разплаче. Хемингуей, каза си той. „Смърт следобед“. Ще й липсвам, когато си отида от този свят.