Тони Парсънс - Краят на нощта

Вече виждаше лицето на шофьора, разкривено от гняв и страх, до него седеше момиче, жена с дълга коса, подгъната в краищата. Типичните хипари, каквито човек засичаше поне по десет милиона пъти на ден. Беше прикрила лице с ръце. Изглежда пищеше.

— Хайде де — подкани ги Тери и размаха сакото, докато колата се носеше към него. Усети, че спира да диша.

Автомобилът изви, за да го избегне, джантите се отриха в бордюра и фордът профуча като зелена виелица, последван от метално стържене. Страничното огледало закачи сакото на Тери и го изтръгна от ръцете му. То падна пред „Равелс“ и когато Тери пристъпи, за да го вдигне, чу как шофьорът реди обиди. Въпреки това фордът „Англия“ не спря. Сигурно бяха решили, че е някой откачен.

Тери грабна сакото си от земята и загледа обувките на витрината на „Равелс“. Всички му се сториха в някакъв особен цвят, за който не бе чувал досега — нещо като смачкано пурпурно. Наричаха го патладжанено. „Патладжанената ни колекция е вече на ваше разположение“. Тери поклати глава. Имаше чувството, че не разбира нищо. Като че ли около него се случваха безброй неща, за които нямаше никаква представа. Замисли се — какво ще стане с мен? Кой ще ме обича? Удари витрината с всички сили. След това замахна отново.

Сигурно стъклото бе по-яко от обикновените, защото ръката му изтръпна, а то дори не трепна. Бе застанал като някой ненормалник и оглеждаше изранените си и пулсиращи от болка кокалчета. Тогава чу мотора на автобуса.

Беше огромен, на два етажа, номер 73 и фучеше по Оксфорд Стрийт от обратната страна на улицата. Тоя май е кривнал от правия път, каза си Тери, вдигна мохерното сако и го изтупа от мръсотията. След това го стисна с две ръце, застана в средата на Оксфорд Стрийт и зачака приближаването на машината.

Автобусът не намали, не наду клаксон и с нищо не показа, че се кани да отбие встрани. Или шофьорът не бе видял Тери, или просто не му пукаше дали ще го сгази. Бе напълно очевидно, че животът на Тери не означава нищо за шофьора. Младежът се облиза. Автобусът приближаваше. Идваше все по-близо. Господи, беше огромен. А Тери не искаше да умре.

Метна се встрани и се пльосна по корем и лакти, изпъшка от болка тъкмо когато автобусът профуча и кривна към едната страна на улицата, след това към другата, чу се скърцане на гуми и джанти. Сетне се наклони на двете си огромни колела, после на другите две и остана така цяла вечност, преди да се килне, и огромното червено чудовище се строполи сякаш на бавни обороти на земята сред свистене на въздух и звън на счупено стъкло, но така и не спря, все още се влачеше на едната си страна по Оксфорд Стрийт, а металът стържеше по асфалта и разпръскваше искри.

Тери бе на колене, не му достигаше дъх, докато хлипаше ужасен. „О, Господи, дано да не са ранени. Моля те, Господи, ще направя каквото искаш.“ Надигна се бавно и пристъпи към изпочупения двуетажен автобус. И тогава ги видя.

Младши се появи първи, отвратителната му обръсната глава се измъкна от кабината на шофьора, сякаш бе някакъв люк, а татуировката на трите капки изглеждаше като черна рана. След него се показа следващото „псе“ — сигурно са били двама на волана, — а подире им от автобуса се заизсипваха „псета“ също като плъхове от подпален хамбар, измъкваха се през задния авариен отвор, скачаха навън и ритаха страничните прозорци с кубинките си. Щом чуха полицейските сирени в далечината, се разбягаха, някои се понесоха с куцукане по Уордър Стрийт, Дийн Стрийт и Поланд Стрийт към притихналото тъмно Сохо.

Тери хукна на изток, далече от полицията и „Псетата на Дагънам“ и не спря чак до Британския музей, където се прислони целият потен, дробовете му пламтяха от усилието, стисна перилата на огромната, бяла колонада, заблестяла на лунната светлина също като образ от някоя изгубена цивилизация.

Докато Тери стоеше потопен в тайнството на вековете, се запита, както му предстоеше да се пита още много пъти през идващите години — как, по дяволите, се краде автобус?

Влакът трополеше на север, отвеждаше го у дома и Рей усети как се смачква. Винаги се чувстваше така, когато се прибираше. Притисна буза към прозореца, докато минаваха към кулите близнаци на „Уембли“, осветени от луната. Беше си почти у дома.

Рей винаги си мислеше, че „у дома“ е някаква мечта за Англия, за която баща му винаги се сещаше, когато денят в Хонконг беше скапан. В такъв скапан ден отваряш гардероба и откриваш, че от влагата по чистата ти риза се е появил мухъл или че тълпите из Коулун са превърнали квартала в истинска лудница, че някакъв дъртофелник със сако и сабо се клатушка по тротоара и се чеше между краката.