Тони Парсънс - Краят на нощта

— Млъквай, тъпчо — изсъска Рей. — Аз съм.

Роби потри очи.

— Реших, че си призрак. Тъпчо.

— Призраци не съществуват. Вече съм ти казвал. И не ми казвай тъпчо. Заспивай.

Само че Роби се бе събудил.

— Тъпчо, тъпчо, тъпчо — изсъска той, защото не смееше да повиши глас. След това се прозя. — Защо ме събуди?

— Просто те проверявах.

Рей отстъпи в своята половина на стаята, защото помещението бе разделено също като Източен и Западен Берлин. Стените на Рей бяха украсени с много вкус с няколко внимателно подбрани снимки на „Бийтълс“ — постер на „Жълтата подводница“, флагче от турнето „Магия и тайнство“ и четири големи лъскави снимки, които бяха в обложката на „Лет ит би“, на които момчетата бяха с бради и изглеждаха много мъдри. Дори Ринго. Постерите вече бяха с подгънати краища, защото Рей бе твърде стар за подобни неща. Истинският Джон Ленън го чакаше. Кой знае къде беше.

Стените на Роби бяха облепени с всички боклуци, до които бе успял да се докопа, главно постери от разни тъпи списания, които незнайно как бе убедил майка им да му купи. Имаше банди, за които той едва ли бе чувал. Повечето снимки бяха на „Джам“. Роби мина през стаята и клекна до брат си, докато той ровеше из колекцията с плочи, за да открие кутията за обяд.

— Нали не си ми пипал плочите? — попита Рей.

— Как ли пък не, Хосе.

— Няма ли да престанеш с това? Никой вече не казва „Как ли пък не, Хосе“.

— Ти какво си правил тази вечер? — полюбопитства Роби. Рей усети чистия дъх на брат си и аромата на „Колгейт“. — Запозна ли се вече с Пол Уелър?

— Нали ти казах. Няма да ме пращат да интервюирам Пол Уелър. Тери ще ходи. — Продължи да рови плочите. — Бях в редакцията. След това ходих в един клуб с приятелите. — Рей погледна малкия си брат. — Ето ме сега тук с теб.

— На някои всичко им е наред — отбеляза Роби. Понякога говореше като някоя дъртофелница. А бе просто дете. Майка им все още му миеше лицето.

— А ти какво прави тази вечер, Роб?

Малкият сви рамене.

— Гледах телевизия. Писах си домашното. Броих си срамните косми.

— Ами? И колко станаха?

— Тринайсет. Един падна. Сигурно си сменям оперението. — След това почти изписка от вълнение: — Ако се запознаеш с Пол Уелър…

— Няма, не разбра ли.

— Ама ако все пак се запознаеш с него, вземи един автограф за мен, моля те.

Рей се усмихна на брат си, въпреки че бе тъмно, и го погали по рамото.

— Може да помоля Тери да ти вземе автограф. Какво ще кажеш?

Роби се заклати очарован и прегърна колене те си.

— Чакай само да кажа на Кевин Уолъс, че брат ми познава Пол Уелър!

Рей измъкна няколко албума, най-горният бе „Изгнание на Мейн Стрийт“, пъхна ръка в дупката и напипа старата училищна кутия. Измъкна я, отвори я и извади къса, неравномерно навита цигара. Това бе тревата за спешни случаи. Роби се ококори.

— Знам какво е — прошепна той. — Наркотик е, нали?

— Ти си истински гений, а?

— Татко ще те убие.

— Тогава ще бъда мъртъв.

И двамата замълчаха и се замислиха за стаята надолу по коридора, в която им бе забранено да влизат, и за брата, когото им бе забранено да споменават в тази къща. Нямаха право да го споменават. Рей се замисли за недокоснатите стени, посветени на бляскавите години на „Лед Цепелин“, на Мохамед Али и Чарли Джордж, за силата и обичта на брат си, за провинциалния път някъде близо до границата със Северна Ирландия. Рей чу, че Роби започва да подсмърча, и го прегърна през раменете.

— Всичко е наред, Роб.

— Просто той ми липсва, това е.

— Джон липсва на всички ни. Ела.

Рей се приближи до прозореца и внимателно го отвори. Нахлу хладен въздух и ароматът на свежа трева след дъжд, на лято. Чу как Роби подсмърча до него и бърше очи. Малкият му брат се опитваше да бъде смел.

Рей подаде глава навън, запали цигарата, дръпна дълбоко и задържа. Момчето се разкиска, когато Рей най-сетне изпусна дима.

— Татко ще те направи на пелте — предупреди го малкият.

Само че Рей вече се чувстваше по-добре. Радваше се, че вижда брат си, че пуши трева. Опънатите му нерви се успокоиха, дишането му се нормализира и безпокойството отлетя. Трябваше да открие Джон Ленън — какво толкова, едва ли бе чак толкова трудно? Разполагаше с часове до утрото. Дръпна отново, присви очи и видя по-ясно сенките в тревата, лехите с цветя и бомбеното убежище.

— Дай да пробвам и аз — прошепна Роби. — Дай, де. Как може да си толкова стиснат? Няма да те издам.

Рей поклати глава.

— Как ли пък не, Хосе.