Тони Парсънс - Краят на нощта

Мракът бе разпръснат от една-единствена огромна сграда. Тя бе по средата на Сити Роуд, със запалени светлини, нощният въздух бе напоен с продукта, който произвеждаше. Това бе фабриката за джин.

Защо дойде тук? Беше положил толкова усилия, за да се махне от това място. Идваше, защото животът му се оказа по-сложен, отколкото си го бе представял.

Едно обикновено момиче те отегчава, а пък дивачката те прави нещастен. Едната те кара да се чувстваш като в затвор, докато край другата си като нищожество. Едната иска да се омъжи за теб, да ти роди деца, да те върже вкъщи завинаги. Другата пък иска да се чука с непознати.

Искаше отново да се върне към стария си живот. Искаше отново да усети колко обикновен и неусложнен е, да се порадва на простичките удоволствия. Искаше момиче, което да го обича и да е до него, ако и цената, която се налага да плати, да са оковите на брака.

Беше решил, че новият му живот го е освободил, въпреки това всеки ден се появяваха нови правила, с които да свиква. Не го давай прекалено тежко. Не се прави на мъжкар. Хич да не ти пука.

Застанал в сянката на старата си фабрика, Тери събра всички сили и стовари юмрук върху една улична лампа. След това заподскача на място, за да отшуми болката.

Трябваше да престане.

Клубът беше различен.

— Само за членове — озъби се портиерът на Рей.

Беше от яките мъжаги, дето говорят кокни, ръцете му под късите ръкави на полиестерната риза бяха нашарени с татуировки от флота, оредялата му коса бе пригладена назад.

Приличаше малко на боксьора от тежка категория Хенри Купър, реши Рей. Не можеше да си представи подобен тип да се усмихне като Кевин Кийгън в реклама за „Брут“. Пред него бе застанала пълната противоположност на Хенри. Беше готов да ти затъкне устата в момента, в който я отвориш.

Рей се озърна през рамо към мърлявия бамбуков бар. Шумни, ухилени хора се движеха сред цигарен дим, мъжете бяха в костюми, жените — в дънки клош. Отнякъде се носеше песен на Мат Монро.

— Идвах веднъж с Пади Клеър — обясни Рей. — Пади, дето списва попстраницата на „Дейли Диспач“.

Портиерът го изгледа с досада.

— Слушай, дребен, пет пари не давам дали си идвал със скапаната принцеса Маргарет и още по-скапаната й свита. Тук е само за членове. Ясно ли ти е?

Рей кимна, но не помръдна от мястото си. Докосна притеснен китката си. Не носеше часовник. До тази вечер така и не му трябваше. Просто не виждаше какъв е смисълът да носи. За Рей часовникът бе нещо типично за света на баща му — също като вратовръзките и лъснатите обувки, или дори като речите на Уинстън Чърчил. Часовникът означаваше работа. А какво знаеше Рей за работата? Не свързваше „Пейпър“ със служебни ангажименти. Представи си как старият си сверява омегата по ударите на Биг Бен, проехтели от малкия транзистор. Само че нощта напредваше и той най-сетне разбра каква е причината хората да носят часовници. Колко ли време оставаше, преди Джон да се качи на самолета за Токио? С колко време разполагаше?

Рей отново докосна китката си и надникна през рамото на портиера. Не ходеше по такива заведения — та тук нямаше нито един под четирийсет, нито пък човек с евтин или лекьосан костюм, ала нямаше представа къде другаде може да отиде. Единственото, което знаеше, бе, че „Емпайър Рум“ никога не затваря.

Един следобед Рей се удави в алкохол тук. Първата му задача в „Пейпър“ бе да отрази пресконференция на Арт Гарфункел и тогава се бе настанил до потен мъж с изпомачкан костюм от три части. Така се запозна с Пади Клеър, автора на страницата „Готска музика“ в „Дейли Диспач“.

Той понамирисваше — странно съчетание от бира „Гинес“, пържена храна и потта на Флийт Стрийт, — но пък се държа много дружелюбно с Рей, петнайсетгодишното момче в дънково яке, риза и панталони от училищна униформа, и любезно помоли новоизлюпения репортер да му разкаже нещо за скорошните постижения на певеца.

— Кажи ми какво прави този къдрав путьо, след като Саймън и Гарфункел се разделиха? — бяха думите на Пади.

Рей си бе поел дълбоко дъх и му бе разказал. Знаеше всичко, до най-малките подробности. Беше запомнил всичко за кариерата на творец като Арт Гарфункел, без дори да полага особено старание. Разказа на Пади за двата соло албума, за двата страхотни сингъла — невероятната „Всичко, което знам“ и недотам убедителната „Виждам само теб“, — плюс някои доста интересни попадения в работата му като актьор — „Параграф 22“ и „Плътско желание“.