Тони Парсънс - Краят на нощта

— О, да, миличка — обади се диджеят преди още съвършената плоча да свърши. — Това беше Ивлин Кинг — Шампанското с песента „Жалко“… а преди да се развилнеем с „Хийтуейв“, трябва да ви съобщя една новина…

Скупчилите се на дансинга извърнаха глави към диджея. Лион не можеше да откъсне поглед от най-красивото момиче на света.

— Дами и господа, момчета и момичета — продължи диджеят, несигурен, със строг и същевременно притеснен глас. — Кралят е мъртъв. — Множеството на дансинга не реагира. — Точно така… току-що научихме, че тази вечер е починал Елвис Пресли. — Диджеят постави нова плоча.

— Реших, че ще искате да знаете — обясняваше той. — Това е краят на съобщението.

Всички изреваха гръмогласно. Лион ги погледна удивен. Та те се радваха.

Не всички. Най-красивото момиче на света и приятелите й изглеждаха учудени, размениха си няколко думи, сякаш не бяха напълно сигурни кой е този Елвис Пресли, сякаш името им бе познато отнякъде, но така и не успяваха да си спомнят откъде.

Затова пък повечето от танцуващите решиха, че трябва да направят по нещо в чест на новината. Много от тях викаха възторжено, сякаш техният отбор бе отбелязал точка, сякаш един вид музика бе взел надмощие над друг. Всички започнаха да танцуват отново.

Лион вече бе събрал кураж благодарение на спийда, бе натрупал и възмущение, което както винаги го завладяваше лесно, затова се насочи към дансинга, качи се в кабинката при диджея, грабна микрофона — диджеят се отдръпна назад и вдигна примирено ръце, за да остави откачалника със странната шапка да прави каквото знае — и пресече дансинга, докато се опитваше да намери подходящите думи. Знаеше, че моментът е много важен.

— Не… чакайте… слушайте — започна Лион, а диджеят бе така любезен да намали „Буги нощи“. — Проба, проба. Ехо? Елвис… нали така? Да проявим малко почит към Елвис Пресли. Елвис е… беше… началото. — Гласът му се надигаше и започваше да се лее сам. — Елвис събори повече прегради от който и да е изпълнител в историята на музиката. Расови, сексуални, музикални. Опитвам се да кажа, че личното се превръща в политика, нали така? Елвис — онова, което Елвис Пресли постигна… е, че той се осмели да погледне на света по нов начин…

— Точно така, готин — подкрепи го диджеят и се наведе към микрофона. Усмихна се на Лион и кимна окуражително. — Давай.

— Благодаря — отвърна Лион. — Черна и бяла музика — всичко бе като апартейд пред Елвис. — Започваше да се разгорещява, защото навлизаше в познати води. — Музиката беше като огромната шибана Южна Африка. Радиопрограми за белите. Радиопрограми за черните. Музиката, всички видове музика, се пазеше в гето. Елвис разчупи оковите. — Лион ги погледна безпомощно. Всички го наблюдаваха. Да не би да бе прекалил? Може би имаше по-добър начин да се изрази. — Опитвам се да ви кажа — уточни той и в гласа му прозвуча молба. — Не викайте с такъв възторг при новината за смъртта му. Моля ви, не го правете. — Подръпна нервно края на шапката си. — Забравете за чийзбургерите и Лас Вегас, и белите гащеризони, за голите филми, правени на Хавай, или за войнишкото облекло. Все едно какво. Това не е най-важното. Нека да погледнем на нещата такива, каквито са, и да обърнем внимание на онова, което той промени. Той беше велик човек. С много недостатъци, истина е. Понякога дори сантиментален и наивен, точно така е. Само че Елвис Пресли… мама му стара, та той ни даде свобода.

За миг настъпи пълна тишина. Множеството наблюдаваше Лион, а Лион не откъсваше очи от тях и никой не знаеше какво да прави. Тогава диджеят грабна микрофона си и Лион усети лек полъх, когато плесна плоча 45 оборота също както някой би лепнал със замах пържола на скарата.

— Точно така, готин, малко уважение към Краля — намеси се диджеят — и уважение за… — гласът му се превърна в зноен баритон — „Комодорс“.

Лион реши, че идва моментът да го изхвърлят от заведението. В „Голдмайн“ имаше биячи, които бяха много по-големи гадняри, отколкото в което и да е друго заведение, където бе ходил. Те приличаха на хора, за които насилието е професия, по-точно призвание, въпреки това усети как го обзема спокойствие.

Лион не беше страхливец, не и когато ставаше въпрос за физическо насилие. Не изпитваше страх нито от биячите, нито от „Псетата на Дагънам“, нито от танците. Съвсем друга работа бе разговор с момичето, което истински му харесваше, с най-красивото момиче на света. Един бърз безличен побой не го плашеше толкова, колкото възможността това невероятно прелестно създание да го погледне със съжаление.