Тони Парсънс - Краят на нощта

Беше се качил на метрото със смътната идея да се завлече във фоайето на хотел „Бланк“ и да чака, докато Джон се появи. Хотел „Бланк“, закътан точно зад Марбъл Арч, бе очевидният избор — американските музиканти, които идваха в Лондон, почти винаги отсядаха в „Бланк“. Хиляди коубойски ботуши бяха минавали покрай палмите на партера, стотици банди се бяха наслаждавали на декадентската атмосфера, десетки журналисти от „Ню Мюзикъл Експрес“, „Саундс“, „Мелъди Мейкър“ и „Пейпър“ бяха идвали тук, стиснали бележници, с надеждата да им подхвърлят безценен лаф и да смръкнат безплатно кокаин. Рей бе едва на седемнайсет и вече познаваше фоайето на „Бланк“ по-добре, отколкото класната си стая в училището, където все още се водеше, че ходи. Да, мисълта да отиде в „Бланк“ го изкефи. Успокои го. Почувства се почти уютно.

Само че дълбоко в сърцето си Рей вече знаеше, че ходенето в „Бланк“ е безсмислено. Само защото Нилс Лофгрен, „Флийтуд Мак“ и „Игълс“ са отсядали в „Бланк“, когато са идвали в Лондон, това не означаваше, че ще открие Ленън. Тъкмо по тази причина Ленън щеше да отиде някъде другаде. Джон си беше чешит. Трябва да бъда като Джон, помисли си Рей. Трябва да следвам свой собствен път. Това е урок, който трябва да науча…

Метрото затрака и спря между спирките, служителите се разкиснаха, когато глас на азиатка прозвуча по високоговорителите, за да се извини за закъснението. Когато метрото спре между спирките, и по същото време отшуми ефектът на наркотика, става лошо. Имаш чувството, че пропадаш в дупка.

В отговор на гласа на азиатката някои от служителите запяха хита на Питър Селърс: „Докторе, загазих. Мили Боже!“, докато Рей се опитваше отчаяно да потисне надигащата се паника. Лявата му ръка започна да изтръпва и сърцето му заблъска така, сякаш щеше да се пръсне. Дали не беше инфаркт? Смъртта бе толкова близо, винаги дебнеше някъде наблизо. Никой не го разбираше — нито Тери, нито Лион, нито останалите в „Пейпър“. Всичко, което обичаш, умира и изгнива. Абсолютно всичко. Може би дори щеше да се случи съвсем скоро. Рей си помисли, че може да умре още тази вечер, и паниката му застрашително се надигна към истерия. Не можеше да си позволи да се изпусне. Не и тук долу, не между спирките. Само не тук.

Трябваше му нещо, което да разсее остатъчния ефект на спийда. Трябваше му някакъв друг наркотик. Ако слезеше жив от метрото, първото, което щеше да направи, бе да си намери нещо годно за пушене, нещо меко и леко. Порови в джобовете си и напипа дребни монети и ментов бонбон. Нямаше да му стигне. Отново заопипва касетофона, все още превъзбуден от въздействието на спийда. Това му беше лошото на спийда, помисли си. Направо губиш самообладание.

— Проба, проба — прошепна тихичко, придърпа касетофона като лице на любовник, служителите забелязаха какво прави и подигравателно започнаха да го имитират с лафове като: „Имаме ли връзка?“ и „Хюстън, чувате ли?“ и „Усмихни се, Скоти“ и „Пълно унищожение“. Рей забеляза, че малката червена светлина реагира на гласа му и се опита да се съсредоточи в нея, усетил, че диша като изтощено куче.

И в този момент, докато наблюдаваше червената светлинка и се опитваше да не забелязва служителите, се сети какво иска да направи, преди да говори с Джон.

Искаше да се прибере. Искаше да се стегне. Искаше да смекчи ефекта с онова, което бе скрил в старата си кутия за обяд, която едно време носеше в училище.

Най-много му се искаше да види брат си, за да се увери, че е добре.

Отвън бе по-лесно да се подиграва и подсмива.

Когато попадна в „Голдмайн“, Лион вече бе на тяхна територия и затова поспря, погледна се и се сети притеснен, че разнася чанта, пълна със списания, и е нахлупил странна шапка. Докато се промъкваше към претъпкания бар, усети познатото старо неудобство, което още от дете го завладяваше винаги когато застанеше пред огледало: чувстваш се потиснат, защото разбираш, че си различен от останалите, и ти се струва, че няма да можеш да помръднеш никога повече. Добре, че тази вечер наркотикът го разсейваше.

Всичко тук бе странно, ново и много различно.

Танците. Движенията, които Лион бе свикнал да вижда, изобщо не можеха да минат за танци. Признаваше само движението като на бутало — нагоре и надолу, все така до безкрай, за да изпуснеш парата. Само че тук в „Голдмайн“ си имаха сложни стъпки и някакви тайни непонятни движения — тук наистина можеха да танцуват, също като Джийн Кели и Сид Чарис. Танците на тези хлапета изглеждаха естествени като дишането. Тогава Лион си помисли: защо не мога и аз да се движа по същия начин?