Тони Парсънс - Краят на нощта

Лион зазяпа удивен дрехите им.

Момчетата се бяха спретнали във възтесни панталони, които сплескваха слабините им като менгеме, а около глезените се разширяваха като лодки, ризите им бяха или най-обикновени с къси ръкави, от разтеглив материал, прилепнал към гърдите им, така че подчертаваше зърната им, или пък с набрани дълги ръкави и огромни яки — всички разкопчани на гладките им гърди, на които висеше Сейнт Кристофър, светецът на всички скапаняци в клош панталони, докато момичетата се бяха нагласили с прически като лелки, краищата на косите им стърчаха, всяка от тях си въобразяваше, че е една от ангелите на Чарли, наплескани с пудра и сенки, за да изглеждат добре на дискотечна светлина. Това бе истински парад на клош панталони, лак за коса и прически.

Лион не сдържа смеха си.

Ето на това му се казва безсмислен свят, рече си той. Нихилизъм? Празнота? Отхвърляне на всички ценности? Лени и „Райфенсталс“ трябва да погледнат тази картинка. На това му се казва тъпота, която отрича истинския свят, а не някакво подобие на рокендрол.

Въпреки че им се присмя подигравателно, в тези момчета и момичета, застанали пред „Голдмайн“ да чакат реда си, имаше нещо, което го развълнува по същия начин, както когато заставаше пред „Уестърн Уърлд“ и се опитваше да продава „Ред Мист“. В цялата сива Великобритания с избелелите рекламни флагчета в зацапано червено, бяло и синьо младите бяха единственото свежо цветно петно.

Лион започна да пуска списания през прозореца на автобуса. Те се понесоха по улицата сред почитателите на диското, също като пропагандни листовки, които някой спуска над окупирана страна. Лион усети радостна тръпка, когато си представи как тези културно изостанали младежи четат мислите му за бунта в Луишам, за новия сингъл на Робинсън и за Националното движение за освобождение на Ангола. Ала в този момент се случи нещо ужасно. Диско маниаците не обърнаха абсолютно никакво внимание на понеслите се сред тях списания „Ред Мист“. Лафеха си и се кикотеха, и пребъркваха джобовете на впитите си дрешки, за да платят входа за „Голдмайн“. Стъпкаха „Ред Мист“.

Лион изтрополи надолу по стълбите на автобуса и скочи сред трафика. След миг попадна между диско почитателите и започна да прибира броевете на списанието си, като не спираше да ругае наум неблагодарните копелдаци. Тъкмо се изправяше, когато чу някаква суматоха сред тълпата. Надигнаха се недоволни гласове, сподавени заплахи, някакво момиче изпищя. Всеки момент щеше да се стигне до насилие. В този момент ги видя.

Минаваха „Псетата на Дагънам“, отправили се към „Уестърн Уърлд“. Бяха двайсетима, може би дори повече, частна армия с бръснати глави, пиърсинг по лицата, направен доста нескопосано, оплескани в тъмна спечена кръв. Проправиха си грубо път през почитателите на диското, разхвърляха ги настрани, когато не бяха достатъчно бързи, за да се отместят сами, и се обръщаха към всеки, осмелил се да протестира, за да го попитат дали иска да го смачкат.

— Искаш ли да те смачкам? А? Да те смачкам ли искаш?

Лион не искаше никой да го мачка. Знаеше, че ако го видят, е мъртъв.

Втурна се в преддверието на „Голдмайн“, без да обръща внимание на протестите на момичето на вратата, шмугна се покрай огромния черен бияч, прекалено бавен, за да го спре, и се втурна надолу по широкото стълбище, постлано с червен плюшен килим. Спря на най-долното стъпало и зяпна претъпкания дансинг, сякаш бе изследовател, неочаквано натъкнал се на загубено племе. Никога не бе виждал подобно нещо.

Това бе различен вид музика в различен вид заведение.

Бяха готови да тръгнат и нямаше да чакат повече Тери.

И тогава той се върна, но вече бе прекалено късно.

Даг и останалите му лакеи и придружители се тъпчеха в три коли, спрели пред „Уестърн Уърлд“ със запалени двигатели. Мисти бе застанала до отворената врата на първия автомобил, докато Даг, навел се, за да се настани на седалката до шофьора, й обясняваше нещо, вдигнал длани нагоре, сякаш се молеше или продаваше нещо. Добре, че тя прояви елементарно благоприличие и изглеждаше неуверена.

— Мисти? — повика я Тери и тя го погледна над покрива на колата.

Тогава един от братята в бандата го прекъсна — беше якият тлъст барабанист с гадните татуировки по гърба, — внимателно го хвана за ръката и го поведе към последния автомобил.

— Не се притеснявай, мой човек, и за теб има място.

— Не се притеснявам — отвърна Тери, сви рамене и се отдръпна, в същия момент Мисти застана пред него. Той поклати глава. — Какво става?