Тони Парсънс - Краят на нощта

Тери погледна Рей.

— Искаш ли още малко?

— Не, достатъчно ми е.

Рей вече усещаше как еуфорията си отива, заменена от напрежение и раздразнение. Затова мразеше спийд. Винаги трябва да плащаш за бързия кеф и кипналата от удоволствие кръв. А после идваше това скапано чувство. Искаше му се нещо, което да премахне остатъчния ефект на спийда, но да не бъде същото. Не каза нищо, когато Тери бръкна с ключа в пликчето, наведе глава, а след това смръкна като човек, който е пипнал яка настинка. Вече се бе отракал.

— Трябва да вървим — подкани го Рей. — Да вземем касетофона.

— А, да — съгласи се Тери, въпреки че го беше страх да се върне в „Уестърн Уърлд“, защото не бе сигурен какво ще завари. Само че сулфатът прогони колебанията и го изпълни с дързост, която му даваше надежди, че ще покори целия свят. — Мисти ще ме чака — изтърси накрая той.

Тръгнаха смълчани към клуба, внимаваха да не паднат в пръснатите наоколо дупки и локви. Дъждът не бе престанал, но им беше все едно. По-мокри нямаше да станат.

— Преди да постъпиш в „Пейпър“ — започна Рей, — докато все още беше читател, купувал ли си го някога ден по-рано?

Тери бе разсеян, защото се опитваше да си спомни къде Мисти е паркирала колата. Толкова много неща се бяха случили — Даг Уд, наркотиците, бандата на Тед, преследването, противният плъх — сякаш колата бе оставена тук преди седмици. Различи светлините на клуба в далечината.

— Искаш да кажеш, дали съм идвал до центъра в сряда? — попита той. Като се замисли, си спомни. — Редовно. Всяка седмица. Измъквах се от смяна и се качвах на метрото до Тотнъм Корт Роуд. Пред гарата имаше будка. Винаги го продаваха там. — Спомни си вълнението, което изпитваше всяка сряда, когато мастилото в новият брой на „Пейпър“ бе още мокро. Четеше материалите на Скип Джоунс. Четеше материалите на Рей Кийли. — Ами ти?

— Сряда — рече Рей. — Този ден означаваше толкова много за мен. Със семейството се бяхме върнали в страната съвсем наскоро. Училището не беше върхът. Нямах никакви приятели. А „Пейпър“ ми беше като прозорец към света, който обичах, от който исках да бъда неразделна част. Затова отидох при тях още на петнайсет с материала, който бях написал за „Игълс“. — Тери се разсмя. — Така започна всичко — усмихна се Рей.

— „Пейпър“ — започна на свой ред Тери. — Той ти дава възможност да видиш, че има нещо повече от сивото всекидневие и мизерията. Нещо по-различно от чернилката и разочарованията. Нали разбираш какво се опитвам да кажа?

Рей кимна. Много добре разбираше какво иска да каже.

— Затова събрах смелост и отидох — продължи той. — Нямах представа, че трябва да си запиша час за среща. Говорих с Уайт. Беше направо страхотен — разпита ме каква музика харесвам, какво чета — много се изненада, когато разбра колко много знам. Имаше два албума за рецензия — никой друг не ги искал. Така попаднах в „Пейпър“. Това бе единственото, за което ме бе грижа.

— За мен все още е така — призна Тери. — Различно е, но все още много ме кефи. Когато сутрин вляза в офиса, започвам да се питам какво ли ще се случи този ден. Може би ще поговоря със Скип, и ще се окаже, че той е открил нова банда. Може я Деби Хари, я Джо Стръмър да са се настанили на бюрото ми. Знам, че Лион ще се кара с хората, Уайт ще уточнява заглавната страница, „старите кучета“ ще се надвикват, а хлапетиите навън ще чакат с нетърпение новия брой, някои дори ще дойдат до центъра, за да си го купят един ден по-рано.

— Също като нас.

— Да, също като нас. — Тери замълча и се почеса по главата. — Колата е някъде наоколо — махна с ръка той. — Сигурен съм, че е тук. — Погледна Рей. — Това пък откъде ти хрумна? За „Пейпър“, в сряда?

Рей си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Може скоро да си тръгна — отвърна. — Може да ме изритат.

Тери не можа да повярва.

— Не е възможно. — Кой знае защо, си въобразяваше, че светът ще стане такъв, какъвто му се искаше да бъде, а след това няма да се променя. Не можеше да си представи редакцията на „Пейпър“ без приятеля си. В този момент разбра колко е важно Рей да открие Джон Ленън. — Уайт — изсъска. — Това копеле мръсно.

— Вината не е негова — защити го Рей. — „Пейпър“ не е благотворително дружество.

Стигнаха до колата. Тери отвори багажника.

— И-ха — възкликна Рей, когато видя форда „Капри“. — Мисти има страхотна кола.

— На татенцето е — уточни Тери притеснен, защото през тези времена бе подходящо да се похвалиш, че си безработен или живееш в някой от големите жилищни блокове за бедни, че нито имаш нещо, нито разчиташ на нещо. Ако имаш някакви пари, гледаш да си трайкаш. — Понякога й разрешава да я кара, това е.