Тони Парсънс - Краят на нощта

— Какво? — попита Лион. Тери отново поднесе пликчето на Рей.

— Хайде — подкани го внимателно и тихо. — Ще ти помогне да останеш буден. Така ще можеш да откриеш Джон Ленън.

— Ще правиш интервю с Ленън ли? — ококори се Лион, а гласът му прозвуча много по-развълнувано и впечатлено, отколкото му се искаше.

Рей кимна, сякаш се съгласяваше с всичко. Тери го наблюдаваше как деликатно смърка спийда и отново си каза, че Рей го прави много по-дълго от тях. Двамата се усмихнаха един на друг в мрака.

Тери пропълзя до прозореца. През проливния дъжд забеляза неоновата реклама на „Уестърн Уърлд“ да блести сред океана тъмнина. Замисли се за Мисти и се запита дали ще го чака да се върне. В следващия момент бързо се дръпна, защото забеляза безформени сенки да се клатушкат и все още да обикалят за изпуснатата плячка.

— Май ще останем тук известно време — подхвърли. Вдигна поглед към небето през пречупените подпорни греди. — Ще ти дам касетофона веднага щом се разкарат.

Рей помълча секунда. Спийдът бе полепнал по гърлото му и той усети как настроението му започва да се вдига.

— Добре, благодаря.

В същия момент развълнуваният Лион навря лице до техните и започна да бъбри на бързи обороти:

— На вас това чудо действа ли ви, защото аз не усещам нищичко и започвам да се чудя дали изобщо има ефект.

Рей и Тери се разсмяха, Тери го побутна, а Рей завъртя шапката му наопаки.

— Какво? — попита изумен Лион.

Тери изрита счупени дъски от ъгъла, където бе сухо, и се отпусна по гръб. Рей остана загледан в него за момент, сетне се просна до приятеля си. Лион легна от другата страна, дълго се намества, докато накрая и той се успокои.

Лежаха смълчани известно време, заслушани в дъжда, наблюдаваха го как плющи и усещаха студените му пръски по потните си лица. Не можеха да се скрият напълно, не и след като покривът липсваше, но след преследването от бандата на Тед им се стори толкова приятно, че Тери въздъхна. Помисли си, че е наистина чудесно да се радваш на малко спокойствие и тишина с хора, които познаваш толкова добре, та дори няма нужда да си говорите, докато чакаш въздействието на сулфата във вените си, за да се насладиш на прилива на еуфория и да се откъснеш от всичко поне за малко.

Защото въпреки трудностите, които съпътстваха младостта им, навън бе лято, те зяпаха небето, и когато Тери Уорбойс впи поглед в нощния покров, не можа да определи къде свършват звездите и къде започват светлините на града.

Песента изтръгна Тери от съня.

Женски глас се носеше над развалините и изпя нота, която би пръснала дори кристал, последвана от още една, и още една — божествените звуци нахлуха в душата му и опознаха всяко кътче от сърцето му.

Какъв беше този език? Италиански? Песен за тъга и копнеж — Тери не знаеше нищо повече. Пееше се как голямата ти любов се превръща в прах и се разсипва между пръстите ти. Имаше нещо в непознатата песен, което отприщи поток от тъга в сърцето. Сякаш вече бе загубил любовта.

— Пучини — обади се легналият до Тери Лион и го стресна. — „Един прекрасен ден.“ Много е хубаво.

Тери усети как Лион се надига от едната му страна, Рей го последва от другата. Докато той остана да лежи и да се взира в буреносния купол над главата си, дъждът се стичаше по лицето му и той слушаше гласа на жената, парализиран от неземния звук, в който откри почти непоносима красота.

Това бе най-великата музика, която някога бе чувал, макар да бе раздирана от гръмотевици и светкавици. Усети, че е пропит от отчаяние, изтръпнал от отчаяние, задето така глупашки се бе отдал на момиче, което, без да се замисля, бе позволило на застаряла рок звезда да си качи краката в скута й.

Може и да бе пълна глупост, че изобщо си е намерил гадже. Ухажваше я, както се изразяваше майка му. Може и да бе истинска лудост да си има един специален човек точно сега, когато започваше новият му живот, когато всички се опитваха да станат специални. Може и да бе истинска лудост да е само с една жена, след като навсякъде около него пърхаха жени, когато всяка жена в Лондон под двайсет и пет напираше да дойде в „Уестърн Уърлд“ и мечтаеше да пише за музика или да стане дизайнер на дрехи, или да прави снимки, или да свири на бас като Грейс Фюри. Гласът на непознатата певица го разкъсваше, не го оставяше на мира, не му позволяваше да забрави, че иска единствено Мисти, колкото и шантаво да бе това желание.

Всъщност, какво знаеше за нея? Знаеше, че е на деветнайсет, че има вкус на цигари и дъвка, че любимият й фотограф е Мен Рей, че мъжете по улицата я заглеждат не само защото никога не носеше сутиен.