Тони Парсънс - Краят на нощта

— Бандата на Тед! — писна някой.

Тери усети как Рей се врътна и хукна нанякъде изненадващо бързо, поне така му се стори, и тъкмо се канеше да затича след него, когато забеляза, че Лион лази на четири крака по земята и вади списанията от локвата, в която се бяха разпилели.

— Остави ги, Лион! — настоя Тери и в гърлото му заклокочи истеричен смях. — Шантаво копеле!

— Това е новото издание! — отвърна Лион, Тери изруга, наведе се и грабна колкото можа от „Ред Мист“. Вдигна поглед и забеляза, че хората на Тед вече тичат. В същия момент видя и онзи, от когото най-много се страхуваше.

По средата се тътреше неестествено огромен мъж, нещо като сумиста на бандата, изглеждаше още по-едър в наметката, която сякаш всеки момент щеше да се пукне по шевовете, сумтеше и пухтеше, потеше се обилно, а лицето му имаше изражението на надрусан тип, готов да убива наред, и Тери неволно си спомни за акулите в „Челюсти“. Знаеше, че се казва Тич.

— Лион, сериозно ти говоря, тръгвай.

И двамата хукнаха, останали без дъх, разтреперани от страх и луда надпревара, Тери стисна коженото яке на приятеля си, влачеше го след себе си, за да не му позволи да изостава. Списанията пак се разпиляха по улицата, а Лион така и не спря да мрънка, че това било новото издание. Кръвта на Тери блъскаше оглушително и в гърдите му набъбна лудешки смях.

Тич! Мама му стара!

Веднъж Тери стана свидетел как пет ченгета се опитваха да арестуват Тич, защото изхвърли някакъв, дето приличаше на Джони Ротън, през витрината на фирмата за услуги „Дън & Ко“ на Кингс Роуд, и единственият начин да се справят, бе като го пребият до безсъзнание. Пред очите на Тери все още бяха палките, които се стоварваха с всички сили върху огромната, омазана с брилянтин глава. Когато човек видеше Тич да пристига, най-умно беше да си плюе на петите. Имаше вид на човек, който с един замах ще те прекърши, ако те спипа. Тич и бандата на Тед ги погнаха бяха ги забелязали. Тери и Лион бягаха по неравната земя, от Рей нямаше и следа, наоколо цареше мрак, в далечината блестяха светлините на Уест Енд, Лион ругаеше, Тери се задушаваше от истеричен смях и двамата търчаха, за да се измъкнат живи.

Бандата на Тед бяха най-големите им мъчители. Съвсем не приличаха на „псетата“ — тук не ставаше въпрос за нещо лично, затова всичко бе още по-шантаво. На тези не им трябваше извинение, за да те пречукат.

Бандата на Тед приличаха на стари мъже. Не просто като онези през петдесетте, които са разкъсвали седалките, докато са слушали „Рок около часовника“. Дори младите, второто и третото поколение бандюги на Тед изглеждаха преждевременно състарени. Имаха татуировки със сантиментална стойност по ръцете, оформяха си сложни бакенбарди и разнасяха тъпи инструменти под наметките. И така, хлапетиите от „Уестърн Уърлд“ се разбягаха като стадо подплашени антилопи, забелязали група лъвове, Тери се заливаше от смях като луд, защото си даваше сметка, че всичко това е игра, че го взимат на подбив, че не е нищо лично устремил се бе напред с всички сили, защото същата тази игра можеше да те прати в болница.

Тичаха по неравната земя, подхлъзваха се, залитаха в мрака по руините, Тери усещаше как сърцето му блъска сякаш ще се пръсне, усещаше капките пот, стекли се чак до устните му, а дъхът му започваше да пари. В далечината долови писъци и те го накараха да спре да се смее и да се съсредоточи във всяка крачка. Неочаквано отстрани проехтя вой, когато Лион се пльосна по очи в пълна с вода дупка.

Останал без дъх, в напразен опит да изрече бърза молитва, Тери изправи Лион на крака. Шапката му я нямаше. Дори на бледата лунна светлина косата на колегата му блестеше в металическо оранжево.

— Мама му стара, Лион — изкиска се Тери. — Какво ти е на косата? Ама ти си като… морков.

— Това е „Есенно злато“. — Лион натъпка няколко кални броя на „Ред Мист“ в чантата си. Беше кисел. — Къде ми е шапката.

Тери се огледа, грабна меката шапка и я нахлупи на главата на Лион. Накара го да мълчи, двамата приклекнаха, докато наблюдаваха сенките на бандата да пресичат опустошения район. Минаха близо до тях и се разгърнаха отново, очевидно загубили дирята им. Тери преглътна с усилие, прегърна Лион през раменете и го придърпа към себе си. Преследвачите им приличаха на изроди, на хибриди между маймуни и хора, стъпалата им бяха огромни в грубите яки обувки, телата им — неестествено издължени в едуардианските наметки, краката им — ненормално тънки. Най-отгоре на всичко това блестеше коса като на Елвис през ’56-а, вече провиснала от нетипичния за сезона порой.