Тони Парсънс - Краят на нощта

— Успя значи, успя и още как! — възкликна Даг, приближи се до него, гласът му бе изненадващо дълбок и дуднещ. Плесна Тери по рамото с такава сила, че младежът усети болка. — Намести ме значи на първа страница. Мой човек, ти си журналист един път.

Тери усети, че лицето започва да го боли, така се бе ухилил.

Знаеше как стават тези работи. Знаеше, че може да се сприятели с някоя рок звезда за известно време, стига да му осигури първа страница в „Пейпър“. Само че Даг бе различен. Не беше някой надут опортюнист с рошави бакенбарди, допреди шест месеца бълвал разни музикални простотии. Даг бе голяма работа — той бе пълзял по счупени стъкла из тексаски барове за моторджии по времето, когато „Бийтълс“ са се отдавали на трансцендентална медитация, бе храчил кръв и бе пращал света да върви на майната си много преди подобни изцепки да дойдат на мода. Когато се срещнаха в Берлин и си паснаха, Тери повярва в истинския Даг. Отношенията му с Даг бяха като с Били Блицън. Всеки уважаваше таланта на другия.

— Здрасти, бъбрече — обърна се Даг към Мисти, застанала до рамото на Тери. — Как е?

Тери си помисли: Виж ти, бъбрече ? Това пък какво трябваше да означава? Защо го каза? Да не би защото е висока или нещо подобно? Отново се замисли — не разбираше.

— Страшна рокличка — измърмори Даг и присви очи.

Мисти се смееше доволно, Тери я представи на Даг, след това се опита да представи и Рей, но приятелят му беше изостанал, полуизвърнат, лепнал усмивка, ръцете му — натъпкани дълбоко в джобовете на дънките „Левис“, косата му падаше над лицето, за да го скрие. Тери се подразни и усети да го бодва разочарование. Рей бе от хората, които успяваха да се свият и да станат незабележими, когато се чувстваха неловко. Вече бе прекалено късно, защото Даг бе хванал Мисти за ръката и я водеше нанякъде покрай мръсните маси, отрупани с музиканти, които — Тери не можа да не обърне внимание — небрежно огледаха Мисти, докато смучеха напитките си направо от кутиите, навиваха цигари с трева и зяпаха наоколо, за да набележат кого да отведат тази вечер в хотелската си стая.

Все едно че тя бе просто поредното момиче, каза си Тери.

Мениджърът на Даг — мазен тип с вид на нюйоркчанин, с късо подстригана бяла коса, когото Тери открай време не понасяше — стана от стола си, за да направи място на Мисти.

— Добре дошъл в Лондон, Даг — започна Тери. Наложи му се да изкрещи, за да е сигурен, че ще го чуят. — Искаш ли нещо за пиене? — Опитваше се да се представи като добър домакин. Всичко, което се случваше, бе ново за него. — Имат „Ред Страйп“ и специално пиво.

— Мой човек — обади се лениво Даг, без да откъсва немигащите си очи от усмихнатото лице на Мисти. — Каквото за теб, това и за мен.

Мениджърът на Даг се изсмя при тези думи, Тери се изчерви в тъмното, а смехът никак не му хареса. Въпреки това остана неподвижен, вдървен като някой малоумник, не знаеше какво да мисли, нямаше представа какво да направи. Вече не се намираше в познати води и се чувстваше объркан. В този момент Даг направи нещо, от което Тери се втрещи. Вдигна крака като в забавен кадър и ги отпусна в скута на Мисти, така че обутите в кожени панталони прасци останаха върху бедрата й. В тази поза приличаше на отегчен от живота светски човек, решил да преподаде някой и друг житейски урок на едно умно момиче. Тери не можеше да си обясни какво, по дяволите, означава всичко това. Дали не беше някакъв сексуален намек? Какво ставаше под носа му? Погледна Рей, но Рей извърна очи.

Били Блицън и P45 бяха слезли от сцената. Чуваше се някакво досадно реге. Май беше Принц Джими. В „Уестърн Уърлд“ човек чуваше само два вида музика — бандите, които свиреха на живо на сцената, което си оставаше най-готината музика на света, а тъпите плочи с реге, които пускаше диджеят, бяха повече от досадни. Тази музика направо те вкарваше в транс. Мисти продължаваше да говори с Даг. Тери нямаше представа какво да направи. Погледна към пулта на диджея и му се стори, че онзи го зяпа, безразличен, с неразгадаема физиономия, прикрит зад огромни слънчеви очила и сплъстени африкански масури. Мисти открай време твърдеше, че съществува някаква специална връзка между белите хлапета в „Уестърн Уърлд“ и младите ямайци, та затова вечно пускали тъпото реге. Тери знаеше, че причината е друга. Когато клубът бе открит, новата музика все още не бе записана. Диджеят пускаше тъпото реге, защото това бяха единствените плочи, с които разполагаше. Мисти просто не беше наясно.