Тони Парсънс - Краят на нощта

От мрака в тях се взираха щедро изрисувани лица, покрити с пиърсинг. Други пролъскваха за момент, след това изчезваха. Ето го и Умника, ухилен като луд, отпива глътки „Ред Страйп“ от кутийките, които държеше във всяка ръка. Тук бе и почти известната Грейс Фюри, най-нашумялото в момента момиче. Тя бе червенокоса, с черен чорапогащник, с някакъв корсет от изкуствена материя и шотландска пола, която щеше едва-едва да покрие бикините й, ако бе благоволила да си сложи. Тери усети горещия дъх на Мисти по врата си и се опита да не гледа към мястото, където свършваше полата и започваха краката на момичето. И Грейс можеше да дойде с тях.

Някой се притисна в него. Едва навлязло в пубертета хлапе бе раздрало сакото от униформата си и го бе скачило с безопасни. Тъй като светът на възрастните бе прекалено бавен и глупав, за да им ги продава, повечето им дрехи бяха импровизации или домашно ушити. Също като Тери, мнозина от тях бяха със саката на вече починали хора.

Грейс Фюри може и да се беше спретнала от магазините в далечния край на Кингс Роуд, но останалите наоколо си бяха сложили тениски, поръчани от разни каталози, нарочно разкъсани на места, украсени с безопасни игли и надписи от плочи на „Клаш“

— „Бял бунт“, „Придай си тежест“, 1977 — направени с импровизирана щампа, пришити букви или химически молив.

Докато се промъкваха бавно през тълпата, Тери усещаше Мисти зад него, плъзнала ръка около кръста му, а Рей се опитваше да не изостава. Според наблюденията на Тери, Рей бе третият човек с дълга коса, влизал в „Уестърн Уърлд“. Другите двама бяха Джими Пейдж и Робърт Плант — дошли, за да огледат новата сцена тук. Тъй като никой нямаше представа дали тази музика щеше да властва над всичко през следващите десет години, или да потъне в забвение, никой не можеше да прогнозира дали по същото време догодина тези банди ще имат договори и ще са станали богати и известни, или ще се редят на опашките за безработни, или ще бъдат мъртви. Тъкмо това бе най-хубавото, според Тери. Никой нямаше представа какво ще се случи.

Заслизаха надолу и усетиха как полуразклатената стълба скърца застрашително под тежестта им, наложи се да прекрачат някакъв младеж в кожено яке „Луис“ и розова татуировка, припаднал в самата й основа, и най-сетне се озоваха в „Уестърн Уърлд“. Тери не можа да сдържи усмивката си.

Били Блицън се бе качил на ниската сцена, не по-голяма от кръгла маса, мяташе пищната си черна коса пред подскачащата тълпа, остави китарата да се залюлее отстрани, докато забиваше въображаемата спринцовка в ръката си.

— У-ху! — пееше Били, а тълпата направо полудя. — Надрусайте се всички!

След това Били стисна отново китарата и се опита да изпълни патешкото ходене а ла Чък Бери на тясната сцена. Очите на Тери радостно заблестяха.

Групата на Били — P45, бяха сбирщина местни музиканти, подстригали се късо, за да се боядисат след това в сребърно. По това време миналата година в очите на Тери те приличаха на рокери — с лъскави дрешки, надути като Доктор Фийлгуд и вечно нацупени надменно. Ако Били не подпишеше договор, по това време догодина те пак щяха да нахлузят различни панталони и да са с различни прически. Тери знаеше, че Били е щастлив с тях, защото всеки от групата познаваше петте ноти, които трябваше да изпълни, и бе наясно откъде да купи наркотици в „Чок Фарм“, но като музиканти бяха без значение, защото Били Блицън предпочиташе да го дава соло напоследък и се опитваше да се превърне в нещо като Дийн Мартин на новата музика.

— У-ху! Надрусайте се всички!

На иглите все още им предстоеше да си пробият пътя в Лондон, ала за нюйоркчанин като Били това вече бе стара работа, начин на живот, нещо, с което да се изперчи, за което да пее, начин да смачка дребните, лондонски почитатели на амфетамините и тревата. Американците вече бяха наясно какви поразии можеха да сътворят наркотиците и се надуваха с наученото, сякаш бе диплома от колеж. Тери пееше с пълно гърло „Надрусайте се всички“ и не чуваше нито дума. Иглите все още притежаваха очарование, тъй като не бяха достатъчно популярни.

— Ето го и Даг — каза Мисти и започна да подскача на място. Тери я зяпна слисан. Тя подскачаше на място! Досега си мислеше, че го прави единствено заради него.

В следващия момент Тери погледна Даг Уд и се ухили срамежливо. Това бе истина, бе на крачка от мига, за който копнееше още от Берлин. Даг Уд — герой, рок звезда, приятел — бе в „Уестърн Уърлд“ и приличаше на крал в изгнание или нещо не по-малко величествено. Беше в дъното на заведението, колкото бе възможно по-далече от сцената, на единственото място, където тълпата не бе прекалено гъста и човек можеше да се настани на някоя разклатена маса. Лицето на Даг сякаш бе издялано от гранит, провисналата му бяла коса бе пригладена назад, големите му изпъкнали очи оглеждаха разбушувалите се тела, сякаш пред него бе собственото му подземно феодално царство. Копринената му риза бе наполовина смъкната от раменете и мускулите му изпъкваха. Правеше се на тежкар, който отстоява позицията си, реши Тери. Даг бе заобиколен от хора — музикантите му, зализания набит мениджър, чернокоса германка, наречена Криста, която може и да му бе гадже, но можеше да бъде и дилърът му на наркотици, а много вероятно да бе и двете, плюс някои от по-дръзките редовни посетители, събрали достатъчно кураж, за да се приближат до масата. Всички останали, онези, които не гледаха Били Блицън, се опитваха да привличат внимание с показност, само че не успяваха да постигнат желания ефект. Хлапета, от чиито лица никога не слизаше маската на отегчение и досада, дори когато разлееха бира върху някой от „Бъзкок“ или се изпикаеха до музикант от „Секс Пистълс“, или настъпеха някой от „Странглърс“, бяха зяпнали ококорени Даг Уд — Кръстника, трънчето в петата на поколението на „Удсток“, мъжът, който бе положил началото. Даг Уд забеляза Тери Уорбойс и се разсмя.