Тони Парсънс - Краят на нощта

— Той не пише заглавията — обади се Рей над рамото на Тери. Гардеробът изскърца, пристъпи крачка напред и Тери усети как топките му се свиват. Можеше единствено да се дръпне крачка надясно и да остане между Рей и гардероба.

— Никой не говори с теб, хипарче.

— Не го намесвай — осмели се да надигне глас Тери.

— А какво ще кажеш за това? — продължи Младши. — „Не ти трябва кой знае какъв пенис, за да се хванеш да слушаш този л-ла-лай-лайн…“

— Лайнян — помогна му гардеробът, без да откъсва очи от лицето на Тери.

— „… този лайнян дебют. Само че нещастната сбирщина подобия на интелектуалци, влезли в ролята на псевдомузикантчета, успешно разбиха всички представяния на «Ратс» от «Ред Кау» до «Нашвил». Тъкмо момчетата, които не биха направили разлика между олигархия и Ози Озбърн.“ — Младши затвори „Пейпър“. — Той ли е написал тази помия?

Тери кимна с нежелание. Нямаше как да отрече, че Лион я е написал.

— Значи да му предадеш — закани се Младши, — че ще му скърша шибания врат. — Изпитото му лице поруменя, а на челото му запулсира вена. Започна да усуква „Пейпър“ все по-стегнато, сякаш го душеше. — След това ще му счупим пръстчетата. — „Пейпър“ започваше да се разпада и Тери усети как стомахът му се качва към гърлото. — След това ще му натъпчем пишещата машина толкова дълбоко в задника, че следващия път ще пише рецензията с четката си за зъби.

— Той запокити разкъсания вестник в лицето на Тери. — Ще успееш ли да запомниш всичко?

Тери кимна.

— Май да.

Младши притисна плоското си чело към главата на Тери.

— Браво.

Трите „псета“ ги избутаха встрани и тръгнаха надолу по стълбите. Тери наблюдаваше как уплашени хлапетии с пиърсинг и ботуши с метални носове се лепват към стените, за да пропуснат „псетата“ да минат.

— Ще го убият — реши Тери. — Наистина ще го направят. Те не са като останалите тук. Говореха сериозно. — В този момент усети, че тъгата му е по-силна от страха. — Давай да си вземем по една бира.

— Трябва да вървя — реши Рей. — Крайно време е да открия Ленън. Ще ми дадеш ли касетофона си?

Тери с радост щеше да изпрати Рей оттук. По-рано си бе представял как заедно с Мисти, Рей и Лион ще побъбрят заедно с Даг Уд, ще обсъждат музиката, ще се позабавляват и ще скрепят приятелството между Тери и Даг. Вече му бе ясно, че тая няма да я бъде.

Тери излезе от клуба. Валеше като из ведро. Той вдигна поглед към тъмното небе. Какво му ставаше на това време? Беше средата на август, а трещеше, стрелкаха се светкавици и раздираха небето над тях. Прогизналата тълпа се притисна към покритата с плочки стена на „Уестърн Уърлд“. Никой нямаше чадър.

Ето че се появи и Лион, крачеше по тротоара с наръч от неговите списания и ревеше като старите сбърканяци, дето продават „Ивнинг Стандарт“, а по меката му шапка се стичаше вода.

— Нацистите се завърнаха. Сразете нацистите със списание „Ред Мист“. Само десет пенса, пет пенса за регистрираните безработни. Нацистите се завърнаха. Сразете нацистите със списание „Ред Мист“. Само…

Тери го хвана за ръката и го дръпна зад ъгъла, встрани от бляскавия неонов надпис, на място, където нямаше светлини, само развалини и мрак.

— Там те причакват — предупреди го Тери. — Ще те пребият.

— Заради рецензията ти — обясни Рей. — Става въпрос за „Бунтари без топки“.

Лион стисна списанията под мишница, подръпна периферията на шапката и се замисли. След това се ухили като пакостливо дете.

— „Сюър Ратс“ ме причакват, така ли? — попита той. — Говорите за тези мизерни чекиджии ли? За тази сбирщина скапани студентчета? И какво ще ми направят? Ще водят с мен дебати на живот и смърт ли?

Тери поклати глава.

— Не ти говоря за бандата, а за откачалките, дето са им фенове. „Псетата на Дагънам“. — Веднага забеляза как Лион пребледнява и посегна да го подкрепи. Тери чудесно знаеше, че е много по-лесно да се правиш на храбрец на хартия, отколкото в истинския живот.

— Онези, за които си казал, че нямат топки — напомни му Тери.

Лион настръхна.

— Че те нищо не са разбрали от рецензията ми — настоя той. — Не съм казал, че нямат топки. Казах само, че пишките им са малки.

Усмивката му се бе стопила. Притисна списанията до гърдите си и надникна зад ъгъла.

— Вътре ме чакат, нали? — След това видя нещо, което промени цялата вечер. — Мама му стара! Да офейкваме!

Насъбралото се пред „Уестърн Уърлд“ множество с щръкнали коси бе започнало да се разпръсква. Група мъже приближаваха към клуба, образували верига по улицата. Дори в сумрака на Ковънт Гардън по дългите надиплени наметки, яките груби обувки, ситните крачки и омазаните с лъскав брилянтин коси, зализани назад, веднага личеше кои са.