Тони Парсънс - Краят на нощта

Високият кльощав се наричаше Младши и бе нещо като лидер на малката група. Под дясното си око имаше татуировка, по-точно казано, три татуировки — три сълзи в цвета на черен разтопен лед, малка, средна и голяма, увеличаващи се по пътя си надолу по бузата му.

„Псетата от Дагънам“ бяха петдесет или шейсет, до един от пустеещите райони на границата между Ийст Енд и Есекс. Те подкрепяха и се кефеха на банда, наречена „Сюър Ратс“, а допреди година подкрепяха и се кефеха на „Уест Хам Юнайтед“.

„Сюър Ратс“ бяха прилични момчета от средната класа, завършили политология, и по време на интервюта се изказваха разумно и обосновано за олигархията и перманентната революция, за Мао и детройтската банда МС5.

Тери ги бе придружавал на турне и ги намираше за очарователни. В жестокия, подмолно брутален свят на музиката им имаше нещо неустоимо, а актьорът певец Иън Дюри ги бе определил като неуправляеми келеши от фондовите жилища. Те не бяха като Тери, който бе наясно, че никога няма да бъде корав мъжкар, както му се искаше. Нямаше да успее да се превърне в истински представител на момчетата от предградията.

Бе виждал Младши и „Псетата от Дагънам“ по представяния на „Сюър Ратс“, блъскаха се един в друг пред сцената — странни нови прийоми, нещо, което не бе виждал никога досега, нещо като измисления танц на Умника, само че еволюирал по доста грубиянски начин, — биеха се помежду си, биеха и останалите, крещяха вдигнали глави към луната, покрити с мръсотия, до един момчета, които нямат какво да губят. Наоколо започваха да се мотаят все повече като тях. Не даваха пет пари за риториката в училищата по изкуствата за новата музика, нито за теориите, свързани с безразличието и досадата, обзели тийнейджърите, нито за тениските на „Вивиън Уестуд“. Бяха дошли заради бунта. Бяха тук, за да се похилят, да куфеят, да размажат заведението, ако им се прииска.

Тери не се обърна към тях, докато те го оглеждаха злобно от опашката. Плашеха го. Ако кажеха и дума за Мисти, тогава честта и кавалерското чувство щяха да го принудят да се изправи пред тях и да се остави да го сритат, защото бе наясно, че няма никакви шансове в схватка с „псетата“. Само че те премълчаха и той почувства невероятно облекчение.

— Просто не им обръщай внимание — рече му Мисти.

— Да не мислиш, че ме е страх от тях? — отвърна Тери шепнешком.

На вратата ги чакаше притесненият Рей.

— Трябва ми касетофонът ти — започна направо и избъбри всичко на бързи обороти. — Моят се скапа. — Косата му падна пред лицето, ала той не си направи труд да я отмести. — У теб ли е твоят? И батерии ми трябват. И една деветдесетминутна касетка.

Тери го изгледа.

— Защо ти е? — полюбопитства.

— Ще интервюирам Джон Ленън.

— В колата е — обади се Мисти, извади ключовете и ги подаде на Тери.

Тери впи очи в ключовете.

— Защо ти е да говориш с Джон Ленън? След седем години ще бъде 1984 година. Да не би да си мислиш, че някой ще помни „Бийтълс“ през 1984.

Опашката започна да навлиза в клуба. Гримът на мераклиите бе потекъл, потните тела се блъскаха. Рей въздъхна.

— Просто ми дай касетофона.

— Влез поне за малко — помоли Тери и пусна ключовете в джоба на сакото, — пий една бира. След това ще отидем да го вземем. Ти знаеш ли кой ще бъде тук тази вечер? Нямаш представа с кого ще те запозная. Със самия Даг Уд!

Рей никак не се впечатли.

— Не ми е притрябвал Даг Уд.

Тери се натъжи.

— Даг е бил на „Удсток“.

Рей се изсмя.

— Да, нали го разкараха от сцената.

Той погледна Тери и Мисти. Нямаше търпение да се заеме със задачата си, но и не бе против да поотложи малко търсенето. Дори да откриеше Джон Ленън, нямаше представа какво да му каже.

— Добре, една бира — съгласи се Рей и се усмихна, когато забеляза възторга по лицето на Тери. Тримата влязоха вътре, подминаха бияча, пресякоха лекьосаното с петна от бира фоайе и потънаха в тъмното заведение. Тери усети как музиката бумти и отеква в тъпанчетата му, а след това шумът се превърна в песен — на сцената долу се бе качил Били Блицън, за да изпълни най-готиното си парче — „Надрусайте се всички“.

Тери стисна зъби, а очите му се замъглиха от удоволствие. Все едно че слизаше от самолета в някоя екзотична страна. Този различен свят те блъскаше право в лицето — шум, жега и миризма на пот, бира „Ред Страйп“ и ганджа. Изведнъж въздухът сякаш намаля. Били Блицън се качи на сцената.

Преди пет години Били беше в банда, която Тери обожаваше — „Лост Бойс“, нюйоркчани, които пееха за боклуците в града, за момичетата, които плачели под душа, за манхатънския Вавилон, но с онзи дързък блясък, характерен за седемдесетте, натъпкан в ботуши с дебели подметки. Били бе станал приятел на Тери, беше може би най-добрият му приятел извън „Пейпър“ — един от онези американци, свирили в клубовете Си Би Джи Би, „Максес Канзас Сити“ и „Ботъм Лайн“, които се стичаха към Лондон, за да се преселят тук, нанюхали предстоящата златна треска. Можеха да се веселят заедно, каза си щастливо Тери. Даг Уд и Мисти, и Рей, и Били Блицън. Вечерта щеше да е истински разкош.