Тони Парсънс - Краят на нощта

— Къде да го търся тази вечер, Скип? — В гласа на Рей пролича нервна настойчивост. Усети, че все още има някакъв шанс. — Ако беше на мое място, къде щеше да отидеш?

Скип се замисли.

— На твое място щях да пробвам в „Спийкизи“ или „Раундхаус“.

Рей се колебаеше.

— Мислиш ли, че ще открия Ленън в едно от двете?

Скип се намръщи.

— Джон Ленън ли? Съмнявам се, мой човек. Затова пък можеш да се докопаш до страхотна стока в кенефите.

Рей въздъхна. Не се сдържа. Спомни си, че макар Скип да познаваше всички и да знаеше всичко, упорито се говореше, че имал проблем с общуването. Баналните неща в живота убягваха на Скип. Той живееше на някакво по-висше астрално ниво.

— Това ясно, но той къде ще бъде? За Джон те питам.

Преди Скип да успее да отговори, вратата на стаята за прослушване се отвори със замах. Дребна възмутена жена с очила зяпна и двамата. Рей веднага се сети, че е от редакцията на „Кънтри Метърс“ на същия етаж.

Тя се стрелна към грамофона и гневно изтегли иглата от „Марке Мун“, а плочата изскърца обидено.

— Съобразявайте се с другите — сопна се, поруменяла от яд. — Не сте единствените, на които им се налага да работят до късно. — Прекрачи към вратата и спря.

— И вземете да проветрите!

Когато излезе, Рей и Скип се спогледаха.

След това избухнаха в смях, докато не усетиха, че са напълно омаломощени.

— Да вземем да проветрим! — повтори Скип Джоунс. — Шантава работа.

Мисти го откара до мястото, където обикновено прекарваха вечерите. Тери усети как сърцето му тръпне от радост. Много си падаше по това място. Струваше му се, че е попаднал на края на света.

От стария пазар за цветя на Ковънт Гардън нямаше и следа, всичко бе вдигнато. Мястото заприлича на Тери на поразените от бомби участъци, които бе виждал като дете, разровени, кални, с разрушени сгради и зейнали в пръстта ями. Всяка вечер нещо шаваше сред останките.

— Ето ги — обади се Мисти.

Двамата седнаха върху покрива на колата на баща й, паркирана на запустялото място, загледани как мъже във фракове и жени с официални рокли се появяват от тъмнината и внимателно си проправят път сред развалините. Това бяха зрителите на поредното представление в операта.

Тери и Мисти обичаха да наблюдават елегантните изтънчени хора, тръгнали към Кралската опера на Боу Стрийт — мъжете докарани във фракове и папийонки, съвсем като Дейвид Нивън и Джеймс Бонд, жените повдигнали леко дългите си рокли, обсипани с бижута, всяка от тях нагласена като принцеса Грейс от Монако, смееха се така, сякаш да минат през съсипания Ковънт Гардън бе забавна игра.

Жена в червена рокля, окичена с перли, им помаха и Тери и Мисти помахаха в отговор.

Почитателите на операта бяха приятелски настроени към младежите, които се стичаха, за да послушат бандите в клуба на приземния етаж на Нийл Стрийт. Тери бе решил, че е така, защото всички са тук поради една и съща причина. До един бяха дошли заради музиката.

— Едно време това е било градина — каза Мисти. Много обичаше да разказва. Той нямаше нищо против. Беше му приятно, когато споделяше с него разни неща. — Ти знаеше ли, Тел? Тук са отглеждали плодове и цветя. Затова са кръстили мястото Ковънт Гардън. Наистина е било градина.

— А сега е сринато от бомба — отвърна се той. — Да вървим да видим дали Даг е дошъл.

— Сигурно е било много красиво — продължи тя.

Тери нададе вик като кунг-фу боец и скочи от покрива на колата. Преди да тупне на земята, порази въображаемия противник със страничен саблен удар и изрита въздуха веднъж, втори път, дори трети път.

— Брус Ли — заяви доволно и приятелката му се усмихна в тъмното.

След това и двамата вдигнаха поглед, когато се разнесе тътен, небето сякаш се продъни и започна да се излива дъжд.

За броени секунди и двамата бяха намокрени до кости. Накъсана светкавица се стрелна над тях. Вече не бе лято. Внезапно разразилата се буря като че ли предвещаваше нещо значимо, природата бе освободила развилняла се стихия, промяна във вселената.

Тери и Мисти се хванаха за ръце, разсмяха се високо и вдигнаха лица към небето, изпълнени с възторг към живота.

На осем хиляди километра от тях, зад затворените порти на внушителна къща в Мемфис, Тенеси, четирийсет и две годишен мъж поемаше последния си дъх.

Гърмящата музика — невероятно високо пуснатата музика — бе първото, което Тери забеляза. Тя се носеше от приземието на „Уестърн Уърлд“, бликаше през отворената врата, пред която бе застанал едър плешив чернокож в черна униформа. Звукът раздираше нощния въздух, разтърсваше попълненията на мократа до кости неугледна тълпа, която очакваше реда си, за да влезе. В момента течеше изпълнение на живо. И тутакси Тери усети забързаните удари на сърцето си.