Тони Парсънс - Краят на нощта

Въпреки че от редакцията бяха осигурили нови модерни пишещи машини „Оливети“, Скип Джоунс предпочиташе да пише на ръка. Човек го заварваше в необичайни кътчета на офиса или в стаята за прослушване, протегнал дългите си като на жираф крайници, приведен над опърпана тетрадка. Беше левак и обхващаше капещата писалка така плътно, че отстрани изписването на всяка дума изглеждаше като мъчение, а и буквите излизаха доста разкривени.

И въпреки това Скип Джоунс пишеше с по-голяма лекота и по-умело от всички останали в „Пейпър“, редеше точни, първични, скептични оценки, съвършено попадение за времето, в което живееха, и се бе превърнал почти в легенда сред персонала на редакцията.

Рей не искаше да притеснява Скип Джоунс. Работата бе там, че ако имаше човек, който да знае къде може да е Ленън тази вечер, това бе Скип. Младежът спря и се поколеба, опита се да събере кураж. След това пристъпи в стаята за прослушване с колеблива усмивка и остави косата да падне пред лицето му и да го скрие.

В първия момент Скип не го забеляза. Беше погълнат от музиката, вглъбен в редовете, които редеше, заобиколен от щръкнали фасове, с филтър надолу, някои напълно изгорели, други изпушени само наполовина, потънали в пепел.

Рей остана да го наблюдава как работи и се запита какво ли е музиката — соло китари, носово звучене на вокала, което бе напълно в духа на съвремието, но изпълнено от нежен замечтан глас, който не бе в унисон със заобикалящия ги живот.

Рей обожаваше да наблюдава как работи Скип. В тези моменти вярата му се връщаше, той отново имаше чувството, че върши нещо значимо, нещо, което ще остави следа. Всеки миг, прекаран с приведения над задачите Скип, караше Рей да чувства, че музиката е вечна.

Скип се облегна назад на стола, за да запали цигара, и забеляза Рей. Ухили му се и му махна да влезе в стаята, но така и не го погледна в очите. Скип Джоунс може и да бе най-добрият журналист в „Пейпър“, но също така бе най-срамежливият човек на света. Да погледне някого в очите, бе истинско изпитание. Рей се усмихна с благодарност и придърпа другия стол.

— Рей Кийли — заговори Скип. — Шантава работа.

Скип му подаде обложката на албума, за който пишеше. „Марке Мун“ на „Телевижън“. Рей поклати глава — никога не бе чувал тази група. Скип затвори очи и кимна отсечено, за да покаже, че е попаднал на нещо ценно.

— Кажи, мой човек, кой е най-продаваният албум тази година? — попита Скип.

— Не знам — призна Рей. — Май си остава „Хотел «Калифорния»“.

— Шантава работа — усмихна се Скип и внимателно захапа новата цигара за филтъра. — Каубои от Лоръл Каниън — скапана страна, дето първо я оправиха „Бърдс“, а после „Бийч Войс“ сложиха всичко на място. — Той се изкиска, Рей се разсмя заедно с него, въпреки че много обичаше „Игълс“ и подобна реакция бе нещо като предателство. — Много съжалявам, момчета, „Телевижън“ ще ви рита лосанджелиските задници чак до напудрената ви ферма.

Очите на Рей блестяха от възхищение. Според него Скип Джоунс приличаше на пират. Същият този пират бе преживял корабокрушение с Кийт Ричардс и огромна торба, пълна с наркотици.

Скип бе неестествено висок, болезнено слаб, смъртно бледен, и ако човек го видеше пъхнал под мишница купчина плочи, облепени със стикери „Рекламна бройка. Не е за продажба“, готов да ги продаде, щеше на секундата да реши, че това е някой бездомник или пък гений, който не е в състояние да живее като обикновените хора. И в двата случая щеше да е прав.

В редките случаи, когато Скип Джоунс си лягаше, той се настаняваше на най-различни канапета и подове както в северната, така и в западната част на Лондон. Често му се случваше да няма свой собствен дом, но без покрив над главата така и не оставаше. Хората, които го боготворяха, бяха прекалено много.

Денем Скип се завираше в някое свободно кътче някъде из редакцията на „Пейпър“, тъй като нямаше свой офис и не искаше да има. Скип просто си беше свободна душа, необременен от нищо и никой. Той олицетворяваше същността на музиката. Пишеше по смачкани бележници, по листчета хартия, на гърбовете на изявления за пресата, по вътрешната страна на разкъсани пакети цигари, измъчената му лява ръка не спираше да дращи с молив най-блестящите думи, посветени на музиката, които човек можеше да си представи.

Скип бе облечен в единствените дрехи, които, изглежда, притежаваше — протрити черни кожени панталони, червено кожено моторджийско яке и някакъв смачкан блузон, който щеше да е най-подходящ, ако ти се наложи да се дуелираш с рапири на зазоряване. Всеки ден бе с тези елегантни дрипи, носеше ги независимо от времето навън. Според Рей Скип приличаше на рокендрол рицар, докато всички останали бяха слабаци и нещастници.