Тони Парсънс - Краят на нощта

Ето затова се махнах от къщи, помисли си Лион и в очите му се надигнаха горещи сълзи. Непрекъснато омаловажаваха всичко, което вършеше. Просто не разбираха нищо. За тях нищо нямаше да бъде достатъчно добро. Открай време му повтаряха, че има още много да учи.

— Пет пари не давам какво си мислиш — отвърна Лион, макар да знаеше, че отчаяно му се иска баща му да прояви разбиране. — Защо изобщо си тук? Кажи защо?

— Майка ти ме помоли — обясни старият и Лион усети как го бодва болка. Значи не баща му се тревожеше за него. Всичко било заради нея. Заради майка му. — Тя просто не може да те разбере. Всичко ти е осигурено, а живееш с бездомници и клошари.

— Я се чуй — отвърна подигравателно Лион. — Великият либерал с разкрепостено мислене гледа отвисоко бездомните.

— Не гледам отвисоко. Просто… радвам се да те видя.

— Може ли малко по-тихо? — настоя Лион и кимна към спящите момичета, за да покаже на стария, че не е на своя територия. — Не са спали цяла нощ.

Баща му се взря в момичетата, сякаш ги забеляза едва сега.

— Те кои са? — попита тихо той. Бе невероятно любознателен и Лион си каза, че сигурно затова е толкова добър журналист.

— Някой ги беше открил заспали в една будка за моментални снимки на гара „Юстън“. От Глазгоу са.

Много му се искаше баща му да прояви разбиране. Искаше му се да види, че това са битките на Лион — битката срещу фашизма, да осигури покрив над главите на бездомните, да се изправи срещу несправедливостите — и те са не по-малко важни от онези битки, които баща му бе водил преди години.

Само че старият поклати тъжно глава, сякаш бе невероятно деца да спят в някоя будка, и тъкмо това вбеси Лион.

— Татко, ти имаш ли представа какво се случва с повечето бездомни деца, които спят по гарите? След не повече от седмица им се налага да започнат да се продават, за да изкарат нещо.

— Те може и да са бездомни, Лион, но ти не си. — Вдигна поглед от заспалите момичета към сина си. — За теб това е просто игра.

Лион едва удържаше ударите на сърцето си, дишането си, гнева си, за да не избухне. Бе достигнал онзи момент в живота на мъжа, когато всяка дума на бащата го вбесяваше.

— Не е никаква игра — сопна се Лион. — Не могат да оставят една хубава къща празна. Повече няма да търпим волности. Бездомните ще отстояват правата си.

— Но ти, Лион, не си бездомник. Смисълът на твоите постъпки ми се губи. Отказа се от дома си заради този бордей. Заряза образованието си, за да работиш в някакъв музикален вестник.

Пак се започва, каза си Лион. Като че ли да пишеш статии за студената война бе някаква по-престижна дейност. Като че ли да си седиш кротко на задните части, за да вземеш диплома, беше начинът да придадеш смисъл на съществуването си.

— Имам един приятел, Тери. Родителите му смятат, че е постигнал много като си е намерил работа в музикален вестник.

— Сигурен съм, че Тери не е имал онова, на което си разчитал ти. Тери не е бил приет в Лондонския институт по икономика и не се е отказал от следването още през първата година. Как можа да захвърлиш всичко с лека ръка? Дядо ти беше таксиметров шофьор от Хакни. Ти даваш ли си сметка какво би дал за шансовете, които имаше ти?

Таксиджия от Хакни, помисли си Лион. Винаги се стигаше до бащата на баща му. Старият нямаше представа какъв късмет е извадил — трябваше да се съревновава с един таксиметров шофьор от Хакни, който така и не успя да се отърве от полския си акцент. А на Лион с кого му се налагаше да се сравнява? Лион трябваше да се сравнява с него.

Едно от заспалите момичета се размърда, отвори за миг очи и след това ги затвори отново.

— Не трябваше да идваш, татко — каза младежът.

— Дойдох, защото майка ти се поболя от тревоги — обясни старият и младежът се сви, когато долови стаените в гласа му чувства. — Място не може да си намери. Толкова ли малко я обичаш, Лион? — Баща му се огледа вбесен. — Да не би да си въобразяваш, че собственикът на този коптор, който и да е той, ще позволи подобно безобразие да продължава вечно? Някоя вечер ще ви изхвърлят до един, синко, при това със звучно текме по задните части.

Лион присви очи.

— Готови сме да ги посрещнем.

Баща му вдигна ръце. Лион бе виждал този жест на отчаяние много пъти. С него баща му изразяваше всичко, с което бе принуден да се примирява.

— Кога най-сетне ще пораснеш, Лион? Да не би да си въобразяваш, че тези хора ще променят света? Я се огледай. Затънали са до гуша.

— Те са се посветили на нещо много по-значимо от самите себе си. Не са безразлични.