Тони Парсънс - Краят на нощта

На горната площадка долови познатия хаос от чужди езици и звуци. Дървените подове на занемарената къща бяха голи, стъпките му отекваха както му се стори много по-шумно, отколкото бе в действителност. Някой бе надул „Грейтфул Дед“, други се разправяха разгорещено за убийството на Лев Троцки, в съседна стая се караха за взета назаем бутилка мляко, докато женски глас се опитваше да успокои разплакано бебе.

Лион се запита какво ли мисли баща му за натрапчивите миризми, пропили бърлогата — откъм закованите с дъски прозорци лъхаше на мухъл и гнило, някъде бяха струпани непрани дрехи, промъкваше се и мирисът на ароматни свещи, изместен от парата на зеленчукова супа, която неизменно къкреше на котлона на огромната черна печка.

Дъртият. Мама му стара. Лион преглътна с усилие. Тая работа няма ли край? Докога ще го притиска страхът да се изправи пред баща си? Докога ще се измъчва от ужаса, че в очите му ще проблесне разочарование?

Беше застанал до затворения с резе прозорец, стиснал ръце зад гърба си също като херцога на Единбург, готов за проверка на почетната стража, зазяпал се към улицата. Беше висок красив мъж, на когото оставаха седем дни до петдесет и третия рожден ден, спокоен и достолепен, с шлифер като на Хъмфри Богарт. Стоеше прав. Просто нямаше къде да седне. В стаята нямаше нищо друго, освен купчина раници, спални чували, а в единия край бяха свити като котенца две тийнейджърки.

— Какво правиш тук, татко?

Старият се обърна към него.

— Здравей, Лион — поздрави той, все едно не можеше да повярва на късмета си, че двамата най-сетне са се срещнали. — И аз мога да ти задам същия въпрос, не мислиш ли?

Старият бе напълно спокоен. Лион не можеше да не признае, че едва ли бащите на момчетата, с които бе учил, щяха да влязат в подобна дупка, без да им мигне окото. Помнеше какво му беше казал баща му, когато беше момче, изпълнено с възторг и въодушевление, попаднало за първи път в редакцията на вестника по време на безкрайно дългата лятна ваканция. „Журналистът трябва навсякъде да се чувства като у дома си, Лион. Запомни това от мен.“

Старият се усмихна и постави ръка на рамото на Лион, потупа го два пъти и се отдръпна, защото синът му не реагира.

— Радвам се да те видя. Добре ли си?

Огледа шапката на Лион, но не каза и дума. Родителите му открай време проявяваха огромно разбиране към модните тенденции. Дори го дразнеха с толерантното си отношение. Нито една от прическите му — като на марсианеца Зиги Стардъст, дошъл да спаси земята от всичко банално, или неуспешните щръкнали кичури а ла Род Стюарт — не ги беше притеснила. Проблемът си е техен, каза си Лион. Разбират желанието на младежта да се бунтува. Работата бе там, че не успяваха да преглътнат истината.

Лион се намръщи.

— Първо трябваше да се обадиш. Не си избрал подходящо време. Каня се да излизам — приятелите ще ме чакат в „Уестърн Уърлд“.

Баща му се начумери, вдигна ръка към насинената скула на Лион, но не я докосна.

— Какво, за Бога, те е сполетяло?

На Лион му се прииска да му каже: „Моля те, няма нужда да се шашкаш, двайсет години се нагледах на подобно отношение.“ Но пък много му се искаше да накара баща си да се гордее. Щеше ли цялата тази работа да има край някога?

— В събота ходих в… Нали се сещаш, в Луишам.

С удоволствие забеляза страха, изписал се по лицето на стария.

— Демонстрацията ли? Какво… да не би да са те били?

Лион се изсмя.

— Просто ме поочукаха. Сблъсках се с коляното на един полицай.

Баща му се ококори.

— Коляното ли?

Лион въздъхна раздразнен. Как е възможно хората да са такива тъпи мизерници.

— Той беше на кон, татко. Ченгето беше на кон. — Лион зачака. Искаше баща му да го похвали. Копнееше да види искреното му възхищение. Поне да бе кимнал одобрително, защото синът му бе постъпил правилно, като бе отишъл в Луишам и се бе опълчил на расистите. Старият обаче въздъхна нетърпеливо.

— Защо ти трябва да се забъркваш в тези неща? Банда развилнели се скинари развяват знаме, а друга банда ги замеря с камъни. Какво постигат по този начин?

Лион поаленя от гняв.

— Би трябвало да проявиш разбиране. Точно ти би трябвало да ме разбереш. Те са фашисти, татко. Някой трябва да ги спре. Не сте ли правили тъкмо това по време на войната?

Старият изви вежди. По устните му трепна нещо като усмивка и Лион се изчерви. Трябваше да спре да се черви като ученичка.

— Да не би да си мислиш, че е било същото при Монте Казино? Улична свада като на Луишам Хай Стрийт? Имаш още много да учиш, момчето ми.