Тони Парсънс - Краят на нощта

Имаше и поизмачкани снимки на Джони Мичъл, Дилън и Нийл Янг, но стената на Рей бе като храм на Ленън. Започналият самостоятелна кариера бийтълс бе в бял костюм и очила с кръгли рамки, а Йоко го стискаше под ръка. На друга Джон тъкмо бе започнал да си пуска коса, явно бе от златния междинен период на „Револвер“ и „Гумена душа“. На следващата бе ухиленият Джон по време на разгорялата се мания по „Бийтълс“, наконтен в костюм, застанал редом до останалите момчета. Имаше и снимка на облечения в кожено яке Джон в Хамбург, наперен и сексапилен като Джеймс Дийн, прекалено суетен, за да си сложи очилата…

Проклетият противен касетофон!

Проблемът бе, че една от шпулите се беше изкривила. Сигурно бе станало, докато вадеше касетата след интервюто с Фил Лайнът, когато бе изпил повечко коктейли с водка, замаян от половин цигара трева. Затова сега шпулата описваше неправилен кръг, вместо да стои права. Не можеше да поднесе подобна гадост пред Джон Ленън.

Тери се изкиска.

— Слушай да ти прочета нещо — обади се той. — Две момичета се опитват да пуснат петиция, за да накарат „Рокси Мюзик“ да започнат отново турнета, и казват: „Рокси пак трябва да се качат на върха“.

Рей погледна през рамо и се усмихна на приятеля си. Кратките обяви бяха различно царство, в което се издирваха музиканти, хората се опитваха да си осигурят плочи, да си намерят гаджета, търсеха съвършен свят, призивите на „Грийнпийс“ и „Спасете китовете“ бяха отпечатани непосредствено до предложенията за бродирани и рисувани дънки клош и потници.

Рей забеляза, че макар смехът на Тери да звучеше подигравателно, в него се прокрадваха нотки на обич.

Това си бе техният вестник. Бе тяхното творение, тяхната ниша. А скоро щяха да му посочат вратата. Не знаеше дали ще може да го понесе.

— „Специално за колекционери на значки“ — продължи Тери, ала след това вдигна глава и погледна Рей. — На тебе пък какво ти е?

— Нищо. — Когато човек е расъл сред братя, се научава да не им се дава и да отвръща по начина, по който те се отнасят с него. — А на теб к’во ти е?

Рей обърна гръб на Тери, наведе се над бюрото и се опита да оправи изкривената шпулка на касетофона, а косата му падна пред лицето, така че приятелят му да не забележи паниката и болката, избликнали в очите.

Бърлогата на Лион се намираше в просторна неподдържана бяла къща на улица с не една и две сгради със заковани прозорци.

Къщата бе опасана от нещо като кален ров, над който бяха прехвърлени дъски, също като разкапал се с времето дървен мост на западнал замък. Напуканата оронена мазилка на приземния етаж бе почти напълно прикрита от плакати.

ПИШЕМ ПО СТЕНАТА ВИ. НАРКОТИЦИТЕ СА ЗАБРАНЕНИ ТУК. КОТКИТЕ ОБИЧАТ ОБИКНОВЕНИ БИСКВИТИ. Някой бе променил разкривения бял надпис НФ в НАЦИСТИТЕ ВЪН.

Лион плъзна ръка в джоба на коженото яке, за да напипа ключа, и погледна през рамо, преди да мине предпазливо по дъските. Повече от година живееше в тази дупка, откакто заряза Лондонската школа по икономика и започна на пълен работен ден в „Пейпър“, ала всеки път, когато се прибираше, в гърдите му се надигаше страх. Не се знаеше кога могат да се появят силите на реда. Не се знаеше какво те очаква.

Както обикновено, щом се вмъкна в антрето, в горния край на стълбите се появи космато немито лице. Значи Лион не беше единственият. Всички, които живееха в подобни бърлоги, бяха притиснати от параноя, която не ги оставяше на мира. На Лион това му се струваше смътно познато, а подозренията, които тормозеха богаташите в престижните квартали с дантелени пердета, където бе отрасъл, според него бяха съвсем същите като тук.

— Чакат те — уведоми го косматото лице в горния край на стълбите.

Лион се слиса. Него никой никога не го чакаше.

— Съвсем нормален тип — продължи косматият. — Разправя, че ти е баща.

„Знаех си — помисли си Лион и стомахът му се сви. — Знаех си, че ще се случи нещо лошо.“

— На французите хич не им стана приятно — съобщи лицето в горния край на стълбите. — За малко да не го пуснат.

— Не трябваше да го пускате — обади се Лион, стараейки се да говори спокойно, за да покаже, че всичко е под контрол. Тръгна по стълбите.

Таванската му стая трябваше да е опит да постигне някаква демокрация, ала в действителност тук бе царството на французи и германци, по-възрастни от него, живели по този начин години наред, които разказваха за места като Париж и Амстердам толкова компетентно, че Лион винаги мълчеше, защото се чувстваше като невинно дете, което все още не бе видяло нищо от широкия свят. Срамуваше се, че баща му си е позволил да го изложи пред тези изключителни хора.