Тони Парсънс - Краят на нощта

— Не са безразлични — повтори баща му. — Някой ден ще разбереш, че хората, които не са безразлични, хората, които парадират със загрижеността си към околните, са най-безсърдечните мръсници на този свят. — След тези думи зашепна умолително: — Виж, аз бях същият като теб. Въобразявах си, че знам всичко. Времето е пред теб, Лион. Просто все още не си осъзнал с колко време разполагаш.

Хайде, пак същото. Нямаха ли край тези приказки? Все старата песен като през последните му дни у дома, каза си Лион. Разпореждаха се с него и настояваха на своето, защото уж било най-разумното решение. Беше все така, докато един ден Лион не издържа — скочи от масата по време на вечеря и се затвори в стаята си. Сега вече не живееше вкъщи. Баща му така и не разбираше. Всичко бе приключило.

— Татко, ти просто искаш да бъда същият като преди — добър студент, с когото да се хвалиш пред приятелите си.

Баща му поклати глава и Лион усети как го бодва страх — сякаш стария го разкъсваше болка.

— Не е така, — просто искам да живееш щастливо. А като се отказа от следването, няма да постигнеш нищо, защото това не е начинът.

Щастие значи! На Лион му дойде до гуша.

— Животът не опира единствено до щастието, нали? Не мога да се върна към стария си живот, татко. Не мога да си живуркам кротко с тайфа привилегировани отрочета на хора от средната класа, след като има хора, които спят по улиците, след като има расисти, дето налитат да бият пакистанските магазинери, обикалят улиците и реват нацистки лозунги. Не мога да се преструвам, че това са неща, които не се случват.

— Върни се вкъщи — настоя баща му.

Пак старата песен. Явно не чуваше и дума от онова, което му се говореше. Искаше му се нещата да бъдат като едно време, но това нямаше да стане.

Лион сви рамене.

— Аз съм си вкъщи.

— Още си глупав и наивен като малко момче — отсече баща му и Лион с удивление забеляза, че очите на стария се наляха със сълзи, и той се извърна към прозореца, загледан навън към нищото.

Лион не можа да издържи. Не можеше да гледа стария толкова разстроен. Прииска му се да го прегърне и тъкмо щеше да посегне към него, когато двама от французите се появиха на вратата, скръстили ръце, за да покажат ясно, че непознатият не е добре дошъл на това място.

Бащата на Лион усети присъствието им, погледна застаналите на прага и кимна, сякаш разбираше мълчаливото послание.

Сетне прегърна сина си и се отдръпна бързо. На Лион му се прииска да го притисне, да му каже нещо окуражително, да му обясни, че е трябвало да постъпи по този начин, но не знаеше откъде да започне.

Изпрати баща си до вратата, без да отрони и дума. Стиснаха си ръцете като бегли познати, които така и не са успели да поговорят. Лион остана загледан в стария, докато той вдигаше яката на шлифера си също като Хъмфри Богарт и минаваше внимателно и много предпазливо през калта.

Трябваше да затвори и заключи външната врата, но Лион остана загледан след баща си, отправил се по улицата с изоставени къщи, докато не се скри зад ъгъла. Натрупаният гняв се стопи и се превърна в притискаща празна тъга. Младежът не виждаше причина двамата да се виждат отново.

Затвори вратата на бърлогата и се зае с многобройните резета и ключалки.

Редакцията се изпразни и огромният часовник над рецепцията започна да тиктака все по-натрапчиво. Рей бе на бюрото си, тюхкаше се заради разваления касетофон, привел се над него, докато се опитваше да оправи изметнатата шпула.

Натисна копчето за „Старт“. Частта се изкриви. Притисна я с палец. След това дойде ред на „Стоп“. Отново притисна частта с палец — този път значително по-силно… и шпулата изпука и се счупи.

Откърти се с остро противно хрущене и отскочи към другия край на стаята. Рей ахна шокиран и остана загледан в черното чуканче. Това вече бе много зле. Край с Джон Ленън, помисли си. Дори не бе успял да излезе от редакцията. Жалка работа. Заслужаваше си да го изхвърлят като мръсно куче.

Всичките му приятели си бяха тръгнали. Рей копнееше поне един от тях да е наблизо, да му подскаже как да постъпи. Остана загледан безпомощно в неизползваемия касетофон и усети, че това чувство му е познато — чувството на безнадеждна притискаща самота.

Беше единайсетгодишен, застанал пред пълната с деца класна стая. Те бяха имали достатъчно време, за да се сприятелят, да станат част от групички, да се научат как да се хилят многозначително, когато се натъкнат на нов съученик, който отчаяно се опитва да не заплаче.