Тони Парсънс - Краят на нощта

Панталоните на Скип бяха скъсани на чатала и понякога по време на оперативки висулките му оставаха на течение. Закоравели почитателки на рока, които нямаха нищо против да духат на някой от бандата на „Доктор Фийлгуд“ зад кулисите на „Рейнбоу“, се изчервяваха до корените на боядисаните си коси, но Скип не им обръщаше никакво внимание.

Когато се мотаеше по улиците на Лондон, грубияни с модерни прически и обсипани с диаманти бодита и дънки клош, чиито разкроени крачоли се поклащаха около обкованите с метални пластинки ботуши, не се колебаеха да го наплюят и прогонят. Целият разнороден свят го сочеше с пръст като някой сбърканяк. Затова пък в редакцията на вестника всички гледаха Скип с благоговение. Рей не бе единственият. Лион също го обожаваше. Тъкмо заради него всички искаха да останат в „Пейпър“.

Скип Джоунс бе започнал да пише за „Пейпър“ по времето, когато го бяха разкарали от колежа „Балиол“ и бе най-младият журналист в „Оз“, а хапливите му статии за най-великите мъртви музиканти — Джими Хендрикс, Брайън Джоунс, Джим Морисън, Ник Дрейк, и живите легенди Лу Рийд, Брайън Уилсън, Сид Барет, Иги Поп, Даг Уд бяха помогнали на Кевин Уайт да превърне „Пейпър“ от долнопробен парцал в едно от най-уважаваните музикални издания.

— Харесват ли ти новите банди? — попита Скип. — Май не са ти много по вкуса, а?

Рей се усмихна любезно. Не бе нужно да обяснява на Скип. Той го разбираше.

— На мен ми допадат — продължи журналистът. — Поне някои от тях. Само че онова, което правят, онова, на което посвещават кариерата си, Еди Кохран успя да постигне за по-малко от две минути. Сам виж, мой човек. „Летен блус“ — една минута и петдесет и девет секунди. Да не би да се опитват да се върнат към основното? Еди Кохран бе първият. Нямаш право да оплюваш старата гвардия, след като крадеш попаденията им. Я кажи, откъде „Клаш“ са напипали думите за „1977“.

— „Кинкс“ — отвърна Рей. — „Направо ме уби“.

Скип се усмихна свенливо.

— С какво си се заел напоследък? Няма ли вече „Лед Цепелин“?

— Брат ми си падаше по тях. Аз харесвах — не знам — фолк парчетата, които правеха. Нали се сещаш? „Танджерин“, „Бяло лято/Черен планински склон“.

Рей не поясни, че брат му е загинал и плочите събираха прах в заключената от родителите му стая. Не обели и дума пред Скип Джоунс. Тук не споделяха нищо за живота си. Всичките им разговори се въртяха около музиката. Рей предполагаше, че Скип има семейство, само че никога не го споменаваше. Когато не слушаха музика, обсъждаха музиката.

— Пейдж и Плант са страхотни фенове на великата Джони Мичъл — продължи Скип. — Никой не обръща внимание на този факт. Ти обаче, ако харесваш акустичната страна на „Лед Цепелин“, трябва да прослушаш някои от момчетата, дето са кривнали към фолка. Дейви Греъм, Бърт Янш и Джон Ренбърн, „Пентагъл бойс“. Лио Котке. Джон Фейхи — луд гений, инструменталният Хендрикс. А, да, и Джон Мартин. Нали го знаеш Джон Мартин? Той е нашият Дилън. Човече, не го пренебрегвай само щото си е пуснал брада.

— Брадите не ме притесняват — възрази Рей, докато се стараеше да запомни имената. Трябваше да ги прослуша всичките. Имаше страхотна музика, за която той дори не беше чувал.

— И това не е всичко — поде отново Скип. — Трябва да се прехвърлиш на блуса. Трябва да стигнеш до музиката отвъд нашата музика — ако разбираш какво се опитвам да кажа.

Рей не можеше да го обясни, но разбираше.

— Прослушай „Сън Хаус“. — Хвърли към колегата си свенлив поглед с крайчеца на окото. Рей кимна. На всяка цена щеше да чуе „Сън Хаус“. — Чарли Пътън — редеше имената Скип. — Ейши Пейтън. „Делта Блус“. Всички черпят от един източник. Специалните го разбират. Това е кръвна връзка, в която всичко се смесва черна и бяла музика, поп и фолк. Те посягат към всичко. Музиката извира от едно място. Елвис го е разбирал. Също и Дилън. Също и Ленън.

Рей си пое дъх.

— Трябва да го открия, Скип. Трябва да открия Джон Ленън. Той е в Лондон. Уайт ме накара да го открия и да взема интервю.

По устните на Скип заигра срамежлива хитра усмивка, а той забоде поглед някъде в тавана.

— Ексклузивно, а? Големият ти удар.

— Точно така. Именно. Нали знаеш — трябва да го направя като истински журналист.

Скип кимна.

— Всички са в Лондон тази вечер — обясни той. — Джон Ленън… Даг Уд. Странна работа, мой човек. — Той се усмихна на Рей и го стрелна с поглед. — Тази вечер няма да има и следа от джаз и блус.

Рей се сети, че едно време Скип открил Даг Уд посинял и изоставен в някаква баня в Детройт. Дали пък не е било обратното? Както и да е, гледката сигурно не е била приятна. Нямаше нещо, което Скип да не знае. Той познаваше всички.