Тони Парсънс - Краят на нощта

Беше прекалено късно. Винаги се оказваше, че е прекалено късно.

На братята му им беше лесно, Джон бе четири години по-голям, стегнат, атлетичен, не познаваше страха. Малкият му брат Роби бе едва на пет и тъкмо тръгваше на училище. Не познаваше нищо друго, освен това ново и чуждо място.

Затова пък Рей бе в мъчителна възраст. На останалите момчета и момичета им се струваше странен. Косата му все още бе подстригана обидно късо отзад и отстрани, носеше къси сиви памучни панталонки и бяла, от изкуствена материя риза с къс ръкав, връзката и сакото от старото училище.

Беше лятото на 1969 година и Рей Кийли се обличаше като Харолд Макмилън.

Въпреки че и съучениците му бяха облечени в задължителната училищна униформа, в сравнение с Рей те бяха като накипрените пауни от Карнаби Стрийт.

Дълги къдрици се стелеха по яките на меките вълнени ризи или бяха подстригани толкова късо, че приличаха на плешивци. Възлите на униформените вратовръзки бяха толкова дебели, че изглеждаха достойни за Роджър Мур. Много от момичетата бяха навили задължителните поли точно до под гащичките в задължителния тъмносин цвят. В дъното на класната стая се бяха настанили момчетата в розови ризи.

Розови ризи! Момчета в розови ризи! Мама му стара!

Рей беше в Англия от месец. Никъде досега не се бе чувствал толкова не на място.

— Рей е от Хонконг, където баща му е бил полицай — представи го учителката. Грабна показалката и я стовари два пъти върху картата на света. — Кой от вас ще каже какво е Хонконг?

Децата от класа ревнаха като един и Рей се стресна.

— Една от розовите територии, госпожице!

— Какво представляват розовите територии?

— Розовите територии са наши, госпожице!

Въпреки това Рей усещаше, че нищо не е негово — нито китайският дом, който оставиха, нито военните бази в Кипър и Германия, където живееха преди това, нито странният квартал в покрайнините, където момчетата и момичетата бяха така нагласени, сякаш отиваха на маскен бал.

Гологлаво дете бе прикрепено към Рей, за да се грижи за него, но то го заряза веднага щом звънецът възвести голямото междучасие.

В далечния край на игрището Рей забеляза големия си брат Джон да рита топка с останалите момчета. Малкият му брат Роби търчеше в кръг заедно с тумба дребосъци и се кикотеше като полудял. Рей не помръдваше, защото не знаеше нито къде да отиде, нито какво да направи, нито къде да си сложи ръцете. И тогава се случи нещо, което промени нещата.

Някой запя.

Беше припевът на „Хей, Джуд“. Повтаряха го отново и отново. Присъединиха се нови гласове. Последва нова песен — началото на „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“.

Децата продължаваха да си играят. Футболът и клюките не спряха, съучениците му дори не трепнаха. Децата, които играеха на топчета и дама, не се отказаха от заниманията си. Въпреки това всички пееха, докато се забавляваха.

Имаше и други песни, нови мелодии — „Йе, йе, йе — тя те обича“. Все повече деца запяваха песните, които знаеха по-добре от химна на училището, по-добре от националния химн.

Бяха израснали с тези песни, познаваха албумите на шейсетте и ги пееха непрекъснато. Пееха само „Бийтълс“. Винаги и само „Бийтълс“. Сякаш времето, в което бяха отраснали, започваше и свършваше с Джон, Пол, Джордж и Ринго. След малко всички в училищния двор пееха и Рей Кийли се смеси с останалите, напълно замаян, обгърнат от музиката, от свят, какъвто не познаваше. Това бе свят на споделени чувства и усещания.

Години по-късно се питаше дали не си е въобразил всичко това — онзи първи ден в непознатото училище, отчаяните опити да преглътне сълзите, образа на по-големия си брат, който риташе с новите приятели и сякаш подчертаваше самотата на Рей, а след това училищния двор, пълен с деца, запели песните на „Бийтълс“. Подобно нещо не се случи никога повече.

Знаеше, че е било истина. Бе сигурен, че се е случило. Беше го преживял. Беше усетил магията, която можеше да те освободи.

Понякога Рей изпитваше чувството, че целият му живот е бил посветен на опити да се върне към онзи момент, да възроди целия ден, и нямаше никакво значение, че не познаваше никого, че дрехите му бяха напълно неподходящи, за да попадне отново в онзи училищен двор през 1969 година, когато децата припяваха „на-на-на“, „йе-йе-йе“ и „любов-любов-любов, всичко, от което се нуждаеш, е любов“.

Редакцията не беше празна. Рей трябваше да се сети. Офисът никога не оставаше празен.

От стаята за прослушване дънеше музика и стъклото на вратата вибрираше. Рей доближи лице и видя, че вътре се е настанил Скип Джоунс. Сигурно щеше да остане цялата нощ, за да напише на ръка рецензията за новия нашумял албум за изданието следващата седмица.