Тони Парсънс - Краят на нощта

— Ами снимки?

Уайт го погледна раздразнен и отчаян.

— Не и какъвто е Ленън в момента — сигурно вече е чукнал четирийсетака! Не става. Ще използваме някоя снимка от архивите. Какъвто беше едно време в Хамбург — с къса коса и кожено яке, кльощав и блед. Нали си го виждал как изглеждаше тогава?

Рей се замисли.

— Точно като… абе както трябва да е сега.

— Именно! Съвсем в стила на 1977 година. Типичен представител на 1977 година. „Бийтълс“, каквито бяха в Хамбург, изглеждат съвсем в стила на нашето време. Знаеш ли, че са били на спийд? Още отсега си представям първа страница: „Поредният младок в кожено яке, поел един Господ знае накъде…“

— Ама нали Лион каза, че утре си тръгвал!

Уайт стовари юмрук върху бюрото.

— Я стига, Рей. Ти журналист ли си… или най-обикновен фен?

Рей имаше нужда от време, за да помисли. Нямаше представа дали е истински журналист и дали някога ще стане. Как би могъл да разбере? Кой да предположи, че страстта му към музиката ще се превърне в работа? Като момче пишеше за музиката, защото темата бе по-интересна от останалите въпроси, които се разискваха в училищния вестник, защото ако отидеше да подрежда стока по рафтовете на местния супермаркет, нямаше да получава безплатно плочи.

— Не знам какво да кажа — отвърна той.

Само че Кевин Уайт вече не го слушаше. Редакторът бе впил очи във вратата и Рей проследи погледа му. От другата страна на правоъгълното стъкло го чакаха за среща костюмирани мъже. Те бяха от администрацията, от управата, плешиви стари досадници с вратовръзки и бръчки, които приличаха на бащите им. Изчакваха Уайт да приключи разговора си с Рей. Понякога на редактора му се налагаше да уточни с тях разни неща. Веднъж един от чистачите открил хлебарки в кошче за боклук и костюмарите защъкаха навсякъде в прединфарктно състояние. Уайт успя да се оправи. Беше невероятен редактор. Рей не искаше да го разочарова.

— Ще се постарая — заяви той. — Само че не знам дали съм истински журналист, или просто човек, който много обича музиката.

Кевин Уайт се изправи. Време бе отново да се срещне с костюмарите.

— Тогава гледай да разбереш — прикани го редакторът.

Лион беше заминал нанякъде. Тери бе на бюрото си, поклащаше крака и прелистваше броя на „Пейпър“ от миналата седмица, който Мисти му бе донесла на летището.

— Точно това ти трябва, Рей — посочи той. — „Ново! Потник «Гринго». Осигурете си оригинален потник «Гринго» — това е новият стил“. Страшно ще ти отива, да знаеш!

Рей се стовари на един стол и втренчи поглед пред себе си. Тери дори не забеляза. Той страшно се забавляваше с обявите в „Пейпър“, които бяха поне с една година изостанали от модата. Докато хлапетата по улиците се опитваха да заприличат на Джони Ротън, манекените в обявите изглеждаха като герои от сериала „Джейсън Кинг“.

— „Хипарски рисувани клош панталони — все още само за 2,80 лири… Мокасини — изберете си високи или подплатени.“

Според обявите читателите на „Пейпър“ се обличаха по абсолютно същия начин както и през последните десет години — дънки клош, рошави кожуси, тънки памучни блузи и, разбира се, задължителната тениска с някой забавен надпис. Понякога имаше чувството, че „Пейпър“ не може да съществува без тениските със закачливи надписи.

„Задуших се в задушевна атмосфера“. „Лягай бързо, мисля, че те обичам“. „Сексапил — раздава се безплатно“. Оставаше вечната класика с гъските, които се чукаха в полет — две гъски от анимационен сериал се съвкупяваха някъде под небето, мъжкият изглеждаше невероятно доволен, а женската имаше притеснен вид.

Тери се облегна назад, усмихна се на себе си и отпусна глава на снимката, откъсната от взета от библиотеката книга, а след това залепена на стената — Олга Корбут, усмихната прелъстително, наведена над един килим. След олимпийските игри миналата година мнозина симпатизираха на румънката Надя Команечи, въпреки това Тери предпочиташе Олга.

Всеки от тях си имаше своя стена, която гледаше към съответното бюро и поставената отгоре червена пишеща машина „Оливети Валънтайн“. На стената на Тери бяха залепени банди и момичета — цветни лъскави рекламни снимки на „Ню Йорк Долс“, „Клаш“ и „Секс Пистълс“ и снимки, изрязани от списания — Деби Хари в малка черна рокля, Джейн Фонда в „Барбарела“, а също и Олга Корбут на олимпийските игри в Мюнхен.

Стената на Лион бе най-артистична — беше подредил любимите си банди, снимките бяха почти скрити от заглавията, изрязани от вестници, а най-отгоре бе лепнал рекламни надписи. Звукозаписна компания, която представяше английската пънк банда „Бъзкокс“, беше пуснала новината за смъртта на Мао Дзедун по диагонал на обложката, докато пожълтяващата снимка от „Таймс“ с ковчега на генерал Франко бе освежена от обява за новия сингъл на „Онли Уанс“. А пък когато Рей се завъртя на стола си, за да извади касетофона, усети, че Джон Ленън го гледа от снимката.