Тони Парсънс - Краят на нощта

Рей кимна, усетил, че вече се намира на безопасна територия, след като разговорът се насочи към бандите.

— „Тин Лизи“ — уточни. — Лестър и Бирмингам. Две хиляди думи. За двойната централна страница.

— Добро ли беше турнето? — поинтересува се Уайт.

Рей кимна с усмивка. „Тин Лизи“ бяха първата група, с която отиде на турне, и те си останаха негова слабост. На времето, докато Рей беше все още смотан ученик, който нямаше никаква представа как да спретне материал за две страници, след като е прекарал четирийсет и осем часа с една банда, Фил Лайнът, черният фронтмен от ирландски произход, се зае с него — убеди Рей, че когато е на турне, няма никакъв проблем да обърне един коктейл с водка на закуска, ако това е начинът да се успокои, научи го как се провежда интервю, дори му включи касетофона, когато моментът настъпи.

— Писал си за тях преди, нали? — попита го Уайт.

— Това ще бъде третият ми материал за тях отвърна Рей.

Уайт въздъхна и нещо в този звук накара младежа да потръпне от предчувствие за надвиснала беда. За пръв път откакто влезе в кабинета на редактора той усети мъчително безпокойство.

— Да, от доста време се занимаваш с това, нали? — Уайт свали крака от бюрото и погледна през прозореца. — Това е най-големият проблем в работата ни. Можеш да я вършиш до едно време.

Рей усети, че му прилошава. Това бе нововъведената политика на Уайт за зареждане с нова кръв — според нея някой в края на двайсетте трябваше да бъде тихо изритан от хранилката.

Не е възможно да става въпрос за мен, помисли си Рей. Аз съм още млад. Да не говорим, че няма къде другаде да отида. Не че имам желание да ходя където и да е.

— Слушай сега, Рей — започна редакторът. Вече говореше по-тихо и очевидно имаше желание да приключи с онова, което бе решил. — Не можем да те изпратим да интервюираш новите групи.

— Ама… „Тин Лизи“!

Уайт вдигна ръка.

— Те не могат да бъдат нова група. А и това е нещо различно. Всички имаме слабост към първата банда, която сме придружили на турне. Но такова нещо не можем да правим всяка седмица. — След тези думи Уайт се приведе напред за по-голяма убедителност. — Имам нужда от журналисти, които да изпратя да вземат интервю от Джони Ротън, Елвис Костело или Даг Уд. — Въздъхна отчаяно, преди да продължи: — А ти не ставаш за тази работа, нали? Погледни си косата!

В този момент Рей се видя през погледа на Уайт — абстрахира се от проявите на бащина обич и приятелския разговор — и осъзна, че изглежда смешен.

Музиката се бе променила, музиката винаги щеше да се променя, ала Рей не бе съумял да се промени с нея. Ето че най-неочаквано се оказа, че в „Пейпър“ нямаха нужда от свежа млада глава, все още почитателка на посипаните с цветчета хипарски коси. Пълен смях, мой човек. Рей продължаваше да вярва в мира и любовта, в акустичните китари, с които околните се занасяха. Как да изпратиш такъв човек да говори с Джон Лидън? Какво ще си кажат момчетата от „Клаш“?

Той вече не беше младата звезда. Светът се бе променил, докато той бе отклонил поглед в друга посока.

Все едно че Рей — фен на „Бийтълс“, калифорнийски мечтател, хипито, родено с десет години закъснение — бе звезда на нямото кино, а филмите със звук и говор току-що са се появили. Наблюдаваше как главният редактор посяга към брой на „Пейпър“ и отгръща на рубриката с рецензии на новите албуми.

— Слушай — започна Уайт. — „Поредното късче нов нихилизъм за попманиаците, което сякаш насочва погледа ви към бездна от безсмислие“.

Рей изслуша собствените си думи. Настроението му се подобри. Имаше защо да се наслаждава на написаното, особено на втората част и „бездната от безсмислие“. Звучеше доста добре. Звучеше като нещо, излязло изпод перото на Скип Джоунс.

— Какво не е наред? — попита кротко той.

Кевин Уайт се намръщи и Рей се сви. Редакторът можеше да бъде много страшен, когато решеше. Вече пет години бе шеф на издание, пълно с капризни деца, отдавна минали тийнейджърската възраст, все хора със забележителен коефициент на интелигентност, ала напълно неспособни да намерят мястото си в обществото, много от тях свикнали да използват забранени от закона стимуланти. Отлично знаеше как да контролира срещите с всеки един от тях.

— „Бездна от безсмислие“ ли? — Уайт подхвърли вестника на бюрото. — Та ние говорим за „Кей Си енд дъ Съншайн Бенд“! — След това гласът му омекна. Бе виждал подобно нещо да се случва и преди. Журналисти и репортери, които доскоро са били част от zeitgeist 3 3 Zeitgeist — интелектуалният и културният климат на дадена епоха. — Б.пр. — дума, която често се подхвърляше из редакцията на „Пейпър“, ала вече бе останала в миналото, журналисти, писали за списанието, посветили материалите си на рокендрола, — бяха пропуснали момента да продължат напред. Това бяха хора, отдали живота си на музиката, ненадейно открили, че всичко, което слушат, ги отвращава, също така ненадейно осъзнали, че същността на музиката им убягва.