Тони Парсънс - Краят на нощта

— Кажи как е.

Кевин Уайт се отпусна тежко на стола и качи крака на бюрото. Редакторът бе заел единствения ъглов кабинет в „Пейпър“ и на Рей му се стори, че цял Лондон се е ширнал зад него.

— Всичко е наред — отвърна Рей и отпусна глава, косата прикри лицето му. Макар да работеше тук вече три години, така и не успя да преодолее притеснителността си, когато бе около главния редактор. Познаваше Уайт от петнайсетгодишен, когато се натресе на купон на „Пейпър“ с написана на ръка статия за „Игълс“, вместо да пише за класическия трилър на Дж. Б. Пристли „Инспекторът дойде“ за училищния вестник. Уайт открай време се отнасяше с него мило и много любезно. Кой знае защо това отношение само засили срамежливостта на Рей. Странно. Досега младежът така и не бе срещал рок звезда, пред която да ахне от страхопочитание, а пък пред Кевин Уайт се разтреперваше.

— Майка ти добре ли е?

Кара на успокоителни, помисли си Рей. Плаче насън. Има сутрини, когато няма сили да стане. Ако някой спомене Джон, тя заприличва на човек, подложен на електрошок.

— Добре е — отвърна Рей.

Уайт погледна снимката на бюрото с две прохождащи бебета — малко момченце и още по-малко момиченце. Рей бе единственият от цялата редакция, който знаеше за снимката с децата на бюрото на редактора.

— Не мога да си представя какво е преживяла — въздъхна Уайт, сякаш говореше на себе си, не на събеседника си. — Нито един родител не бива да погребва детето си.

Рей не знаеше какво да отговори. Когато не говореха за музика, езикът му се връзваше винаги когато бе с главния редактор. Също като всички други журналисти в „Пейпър“ Рей мислеше, че Уайт се надува, след като се е издигнал. А всички бяха чували как се е издигнал. Дори читателите.

В началото на седемдесетте „Пейпър“ не бил нищо повече от западнал парцал пред фалит, наречен „Мюзик Пейпър“, банално и изтъркано име — но в интерес на истината, по онова време всички музикални издания имали тъпи имена, от „Мелъди Мейкър“ до „Ню Мюзикъл Експрес“ и „Саундс ту Диск“, все имена, които са били готини в праисторическите времена, когато динозаврите все още са обикаляли по земята, — ала Кевин Уайт успял да го спаси.

Уайт зарязал училище на петнайсет и започнал работа в печатницата на „Дейли Експрес“ при баща си, чичовците си, братята и братовчедите, докато на някой от умниците в администрацията не му хрумнала блестящата идея да накара буйния тийнейджър да напише 500 думи рецензия за мотаун музиката — задача мечта, която щеше да обхване вокалната група „Фор Топс“, създали неповторими хитове, „Сюприймс“, Стиви Уондър, Марта Рийвс и „Ванделас“, Смоуки Робинсън и „Миракълс“. Уайт прекрачил смело в неизвестното и за нула време станал младши репортер в „Мюзик Пейпър“, и не се поколебал да се възползва, когато му предоставили големия шанс. Надутите костюмари от ръководството дали на Уайт три месеца, за да увеличи приходите от реклама и да удвои тиража, а ако не се получело нищо, имали намерение да сложат край на мъчителното съществуване на „Мюзик Пейпър“.

Уайт свалил „Мюзик“ от заглавието, уволнил всички стари смрадливци, които не успявали да се отърсят от носталгията си по отминалите дни, когато най-съществените новини били турнето на групата „Тремелос“ и тайните сърдечни неволи, които се вихрели сред британската банда „Хърман Хърмитс“, а въпросът дали Питър Торк ще зареже „Мънкис“ не давал мира на читателите. Последната и най-дръзка маневра на Уайт била да запази името, като вземе на работа умни глави, сбърканяци и хипари, последните остатъци от алтернативната независима преса, защото и тя вървяла към края си. Изглежда всичко загивало в началото на седемдесетте.

Рей си представяше погледите и израженията на колегите в „Коне и хрътки“, когато новите журналисти започнали да идват на работа в „Пейпър“, все типове, изритани от издания и предавания като „Оз“, „Ред Дуорф“, „Френдс“ и ИТ, готови да разнесат клюки за банди, които други умни глави, сбърканяци и хипари обсъждаха, като ги наричаха фамилиарно с част от името им. „Хийп“. „Флойд“. „Куо“. „Лизи“. „Тъл“. „Зед“. Новите сътрудници до един обичаха Кевин Уайт, обичаше го и Рей, защото Уайт бе проявил смелостта, фантазията и решителността да се опита и да постигне нещо, което никой друг в небостъргача, пълен с редакции на списания, не би се осмелил да направи — бе готов да даде шанс на всеки.

— Току-що си се върнал, нали? — попита Уайт.