Тони Парсънс - Краят на нощта

На екрана на телевизора се виждаха млади жени в бански костюми, в сандали с високи токчета, лепнали нетрепващи усмивки, отправени към камерата, докато изпълнителят на балади, Мат Монро, нашумял през 60-те, се промъкваше сред тях и пееше „Благодаря на Бог за красавиците“.

Рей и майка му седнаха на канапето, а Роби се отпусна на пода между тях. Всички пиеха разреден портокалов ликьор, само за баща му имаше чаша мътна домашна бира, оставена в краката му.

— Изобщо не може да се сравнява някаква си слива от Бонго Бонго с английско бъбрече — обади се старият. — Просто не е честно, нали? Чернилките си имат съвсем различни стандарти за красота.

Рей изви очи. Открай време все същото, край нямаше. А разправят, че пътуването по света разширявало мирогледа. Бе повече от очевидно, че които го твърдяха, не познаваха баща му.

— Може да се оженя за чернокожа жена — заяви Рей, устата му бе пълна с мармалад от ягоди, загребан от бурканчето на „Прайд енд Робъртсън“, с усмихнат разлудувал се анимационен герой на етикета. — Внуците ти ще бъдат наполовина черни. Това минавало ли ти е през ума, татко?

Баща му се начумери.

— Децата, значи? Малките мелезчета ли? Ти помислял ли си за тях? Няма да принадлежат на никоя раса. Как ще се чувстват според теб?

— Ако живеем задружно, няма да има расизъм — отвърна Рей. — Тогава ще е все едно. Има ли още боровинки, мамо?

Това бе един от въпросите, по които не намираше общ език с баща си. Не се разбираха и за гърмящата музика, за дължината на косата му и за Джон Ленън. Май напоследък нямаше нещо, за което да са на едно мнение. Защо не познаваше поне една чернокожа, за да се ожени за нея и да докаже на баща си, че всички хора са еднакви!

— Всички сте един дол дренки — рече баща му и посочи Рей с ножа. — Да си виждал червеношийки да летят със свраките?

— Ти за сврака ли се имаш, татко? Или може би си червеношийка?

— Много е симпатична — обади се майка му. — Мис Корея. На теб коя ти харесва. Роби?

— Нито една! — отвърна Роби и се изчерви целият. Рей се изсмя. Знаеше, че брат му си пада по всичките. Не беше придирчив. Беше го чувал как шава, докато намества ръка под пижамата, когато си мислеше, че Рей спи.

— Енох, седмият от Адама, е прав — намеси се отново баща му. — Да си заминават до една.

— Ами ако са тукашни? — попита Рей и натъпка последната хапка хляб и мармалад в устата си. — Пак ли да си заминават, татко?

Докато баща му продължаваше да плюе всички, дето били един дол дренки, и разгонените кучки, Рей стана и отнесе чинията си в кухнята, а след това се качи в стаята си. Знаеше какво му трябва, както бе обзет от тъга и гняв, затова пусна „Ху“ и наду звука, колкото смееше — 5,15.

Защо да ми пука?

Защо да ми пука?

Провери дали има достатъчно пари, за да се върне до града с метрото, и се сети за нещо, което бе чул в „Пейпър“. Скип Джоунс му бе казал, че когато вземаш хероин, все едно попадаш в златен балон — неприятностите се стопяват, докато си вътре. Така се чувстваше и Рей, когато пуснеше музика. Светът просто се отдръпваше.

Само че от долния етаж прииждаше миризма на домашно приготвена бира — противната смес от горчив хмел, течен екстракт от малц и гъст сироп ферментираше в огромни метални бъчви и от изпаренията му се гадеше. Това беше проблемът, когато живееше вкъщи при родителите си.

Етажът на Рей щеше завинаги да си остане таванът на баща му.

Лион стоеше пред херметически запечатания прозорец на „Пейпър“, наблюдаваше залеза на слънцето и тълпите, които се изнизваха от небостъргача, забързани към гара „Уотърлу“, за да се приберат у дома.

Когато се убеди, че повечето са си отишли, той влезе в тоалетната и се взря в огледалото над мивката. Изчака няколко минути, чу чистача да подминава вратата и бавно си свали шапката.

Косата на Лион бе гъста, с дебел косъм, също като тел за загорели съдове, ала най-стряскащото бе, че преди няколко часа я боядиса в яркооранжево. „Есенно злато“, бе написано на кутията.

Лион се сви, сякаш някой го бе зашлевил. Нахлупи бързо шапката, стисна периферията с две ръце и я дръпна ниско над ушите. Истински кошмар. Както обикновено.

Лион ненавиждаше косата си. И тя му отвръщаше с не по-малка ненавист.

Помнеше думите от една песен на Род Стюарт, още от времето, когато Лион бе на петнайсет, а Род все още бе пръв приятел с британския журналист и радиоводещ Джон Пийл, и се правеше на герой на работническата класа — риташе футбол в „Най-големите попхитове“, даваше вид на човек, кривнал към игрището направо от улицата, но това беше преди да започне да си пада по твърдите сламени шапки и костюмите, по скъпите руси гаджета и лампите в стил арт деко, преди всичките му почитатели да започнат да се преструват, че открай време не са го харесвали.