Тони Парсънс - Краят на нощта

Помнеше първите думи от първата песен на албума „Всяка снимка си има история“ — онези думи, в които се римуваха „огледало“ и „недогледало“. Лион имаше чувството, че песента е писана за него.

Знаеше, че му предстоят битки. Разделителната линия започваше да се губи, а фашистите набираха сили. Не ставаше въпрос за ограничените лаладжии, за всички онези като Алф Гарнет, героя от комедията „Докато смъртта ни раздели“, които се бяха проснали на диваните вкъщи и не спираха да мелят, а за истинските фашисти, прицелили се в евреите, решени да изкоренят пакистанците в тази страна и да се справят веднъж и завинаги с тях. С всеки изминал ден ставаха все по-нагли, привличаха нови хора към редиците си, омразата им набъбваше като вирус. Лион видя разкривените им лица в Луишам, дръзките им нацистки викове звучаха в ушите му, тогава успя да надникне в душите им. Те не носеха никаква светлина и радост, мечтаеха за репатриране, правеха планове за построяването на нови пещи на смъртта.

Как, по дяволите, запита се Лион, бе възможно той все още да се притеснява за косата си? Когато си на барикадите, не ти трябва специална прическа.

Прехвърли през рамо чантата за плочи. Вътре бе последното издание на любимото му списание „Ред Мист“. Според Лион бе прекалено ценно, за да се подмята из офиса. Някой можеше да го открадне.

Списанието — преснимани на ксерокс статии за радикалната политика, мнения за новата музика и сведения за остро критикуваните прийоми на похитители, скачени набързо една за друга — беше осигурило на Лион работата му в „Пейпър“ преди осемнайсет месеца, вероятно защото бе навяло на някои от по-старите в редакцията спомени за бурната им младост. Само че в офиса се понесоха въздишки, хората извиваха очи към тавана, когато Лион се опита да им продаде „Ред Мист“ и започна да настоява, че трябва да включат повече материали за политика, отколкото за шоу бизнес.

— Ние сме музикален вестник, приятел — повтаряха му те всеки ден, сякаш музиката можеше да бъде откъсната от ставащото на улицата, сякаш не бе нищо повече от детска площадка, предназначена единствено за забавление.

Лион бе убеден, че новата музика може да бъде впрегната като сила за постигането на социални промени. Огънят все още гореше. Публиката просто трябваше да се осъзнае и да промени коренно нещата. А пък някой трябваше да покаже пътя на музикантите. Май излизаше, че всичко трябва да се промени.

Повечето от новите групи не я разбираха тази работа. Всички те мечтаеха за старите познати неща — сексуална свобода, неограничено количество бял прашец за смъркане и по възможност да се пльоснат с все ролс-ройса в плувния басейн. Мислеха си, че антинацизмът е някое готино ново име, което да пробутат по време на интервютата като част от обичайните надувки, но истината бе, че са празноглави и кухи също като Мик Джагър през шейсетте, когато си бе направил труд да се включи в демонстрацията против войната във Виетнам и придружи недоволните чак до Гроувнър Скуеър.

Лион обаче знаеше, че всичко това е истинско. Лейбъристкото правителство нямаше да властва вечно. Министър-председателят Джим Калахан нямаше да се задържи още дълго. Какво щеше да стане тогава? Сигурно щяха да започнат сблъсъци по улиците, реши Лион. Борба. Гражданско недоволство. Нови размирици. Прочетете си учебниците по история, помисли си той. Попитайте певеца Дж. П. Тейлър, защитник на природната среда. Не виждате ли какво ще се случи, когато центърът е прекалено слаб, за да издържи? Всеки ден ще има по един нов Луишам.

А когато всичко приключеше, от пепелищата щеше да се надигне един по-добър свят, в който расизмът щеше да бъде смачкан, а косата на Лион щеше да му се подчинява.

— Да знаеш, че Даг Уд е оборудван като Ред Ръм — заяви Тери. — Когато го извади, му е като — абе, не знам — като индийски змиеукротител… или като моряк с въже… нали се сещаш, трябва да го развие.

Това бе един от най-свежите моменти на тази работа, помисли си Тери. Връщаш се вкъщи и започваш да разправяш на приятелите си какво е станало, пробутваш им всички пикантерии, които няма начин да публикуваш в списанията, дето се продават по будките. Много си падаше по тази част. Погледна кацналата на бюрото му Мисти и тя се усмихна окуражително. А той умееше да разказва.

— А ти сигурен ли си, че е като Ред Ръм? — полюбопитства Лион, притеснен от присъствието на Мисти. Съвсем наскоро се бе научил да не се изчервява в нейно присъствие. Беше седнал на своето бюро, придърпал колене под брадичката, усмихнат, докато Тери крачеше из сбутания им офис, протегнал ръце също като рибар, който показва какво парче му се е изплъзнало. — Сигурен ли си, че не е бил надарен като Аркъл?