Тони Парсънс - Краят на нощта

— Какво е Ред Ръм? — попита Рей, докато се въртеше на стола и се опитваше да се справи с касетофона, лицето му скрито от разстлалата се пред очите му коса.

— Известен състезателен кон — обясни Лион. — Печелил е много пъти „Гранд Нашънъл“ 2 2 „Гранд Нашънъл“ — най-голямото в света състезание за конни надбягвания с препятствия. — Б.пр. . Въпреки че е надарен като Даг Уд.

— Със сигурност е като Ред Ръм — настоя Тери. — Огледах го добре. Бяхме застанали на страшна светлина, честно. Само двамата с Даг, посред нощ. Та той ме пита как е в Лондон — дали бандите стават, как ще го приеме публиката — и в този момент един фолксваген костенурка спира на червена светлина и Даг си го изкара — по-точно казано, разви го — и… абе, изпика се върху костенурката с огромната си висулка. — Тери поклати глава. Все още не можеше да повярва. Безобразната постъпка беше извършена толкова непукистки, толкова естествено, че той и до този момент не можеше да разбере дали Даг го бе направил, за да го шокира, или просто си беше дивак. — Никога няма да забравя изражението на лицето на шофьора в костенурката.

Мисти се смъкна от бюрото на Тери, помаха им с ръка за довиждане и излезе от офиса на момчетата с крива усмивка и многозначително извити вежди, също като съпруга от двайсет и пет години, на която разказът й е допаднал, но го е чувала неведнъж: как Даг смъркал кокаин, докато и от ушите му рукнела кръв, как Даг докарал до сълзи една репортерка на Флийт Стрийт, как Даг се чукал с по две мераклийки, когато гаджето му заминало нанякъде. Някои от изцепките на Даг караха Тери да се чувства неловко — жестокостта, безкрайните изневери, които му идваха отвътре, изборът на наркотици, — всички в Лондон под двайсет и пет бяха уверени, че кокаинът е задължителен също като модерните къси щръкнали коси. Даг бе същият като всички други рок звезди, с които Тери се бе запознал — невероятен сваляч.

Даг се беше напънал яко, за да се хареса на Тери — даде му книга с писмата на Ван Гог, изпратени до брат му Тео, която бе подарък от Дейвид Бауи (на корицата се мъдреше спретнато написано посвещение); докато бяха в един бар в Западен Берлин, взе назаем музикални инструменти, за да изсвири заедно с бандата си някои от най-известните им хитове, показа му невероятния си член, — а Тери не устоя и наистина си падна по него.

Истината бе, че Тери толкова си падна по Даг, та чак изпусна да спомене нещо много съществено и в статията, и в разказите пред приятелите си. Даг изглеждаше остарял.

Приличаше на истински старец. Беше потискащо стар. Ако си представите Рип Ван Уинкъл като порнозвезда, тогава лесно ще добиете известна представа как изглеждаше Даг Уд.

Тери бе готов да отдаде обожанието си на Даг, копнееше да издигне на пиедестал човека, за когото всички новоизлюпени банди твърдяха, че е оказал решаващо въздействие върху развитието им, тръпнеше от нетърпение да се превърне в най-добрия му приятел, така че не намери в себе си сили да признае, че Даг приличаше на изкопаемо.

Тялото на Даг — а той не се свенеше да го показва при всеки възможен случай и редовно разкъсваше ризата си, не само на сцената, ами и по време на интервюта, прослушвания, докато бе край шведската маса в хотела — бе все още във върховна форма, той се бе запазил слаб и стегнат, също като герой от някоя реклама на задната корица на книжка с комикси.

Само че тежката ръка на десет хиляди нощи разврат и забавления се бе отпечатала във всяка бръчка, така че той бе заприличал на Дориан Грей в сребърен клин и боядисана в бяло коса. Даг Уд напомняше на наскоро предал богу дух културист. Само че Тери не сподели това с никого. Подобно нещо не се връзваше със статията му.

И тримата вдигнаха погледи, когато главният редактор на „Пейпър“ застана на вратата. Кевин Уайт бе на двайсет и девет, пораснала версия на някогашния бунтар. Той бе единственият от цялата редакция, който идваше на работа облечен в костюм. Беше висок, едър, със сресана на път права коса, също като член на бандата „Смол Фейсес“ от времето на сингъла им „Мързелива неделя“.

— Би ли дошъл в кабинета ми, Рей?

Рей пъхна касетофона в бюрото и последва Уайт към кабинета му. Лион извади брой на „Ред Мист“ от раницата си и започна да го прелиства. Тери се настани на бюрото си, затвори очи и въздъхна доволно.

Беше страшно гот, беше невероятно да разкажеш на приятелите си. Май това беше най-хубавото.

А пък когато Тери запознаеше Даг Уд с Мисти в „Уестърн Уърлд“ и след като и двамата видеха колко много всеки от тях държи на него, тогава нещата щяха да са наистина съвършени.