Тони Парсънс - Краят на нощта

— Тази нова музика… — Рей поклати глава и водопад руса коса плисна пред лицето му. Той я отметна назад. — Разбий я, стъпчи я. Думите са неразбираеми, мелодията се губи.

— Кой си ти? — повиши гневно глас Уайт. — Да не си леля ми от Брайтън, дето си остана стара мома?

На Рей му бе безкрайно неприятно, когато редакторът повишаваше глас. Подобни моменти му напомняха за дома.

— Какво става? — попита той. — Просто не разбирам какво става.

Напротив, много добре разбираше. Трябваше да пише преди десет години, когато имаше чувството, че тази музика ще промени света. 1967 година — лятото на любовта, годините на чудеса, годините на „Серджънт Пепър“, когато музиката изтласкваше границите, когато хората все още вярваха в нещо. Трябваше да бъде в Лондон, когато умовете и сърцата на хората все още бяха отворени, когато все още имаше възможност да види „Бийтълс“ да свирят на живо на покрива на някоя сграда по „Савил Роу“. Трябваше да обикаля и да си води записки по времето, когато светът все още вярваше в любовта, просветлението и Джон Ленън. Задължително щеше да отиде на „Удсток“, да припява в калта „Няма дъжд, няма дъжд“, косата му — обсипана с цветя, някое момиче от Калифорния щеше да се пъхне в спалния му чувал, а той — стиснал цигара с лека трева, надрусан с доброкачествена стока, която придава на всичко наоколо ореола на изгрева, докато на сцената пее американският фолк певец Арло Гътри. Така трябваше да бъде, вместо да чака филмовата лента да се превърти до едно по-безчувствено и посредствено десетилетие на сивота. Да, наистина, онези няколко дни, които Рей прекара във фермата на Ясгур 4 4 На 15, 16 и 17 август 1969 година във фермата на Ясгур се провежда „Удсток“. — Б.пр. , обобщаваха всичко.

Ти беше ли на „Удсток“?

Не бях, но мама ме заведе да гледам филма.

Кевин Уайт си пое дълбоко въздух.

— Предполагам, Рей, просто предполагам, че ако излезеш на свободна практика, ще ти се отрази благоприятно, а и за вестника ще бъде по-добре.

Очите на Рей заблестяха.

— Ще мога ли да ползвам бюрото си? — попита той.

Уайт се намести притеснен на стола.

— Ще се наложи да настаним някой друг.

Най-сетне Рей разбра. Щеше да бъде като онези журналисти на свободна практика, които се отбиваха в редакцията с надеждата някой да им подхвърли кокал — да напишат рецензия за нечий не особено успешен албум, да посетят някое от по-незначителните събития, — докато звездите на „Пейпър“ щяха да пишат за първа страница, Тери и Лион щяха да обикалят по цял свят и всеки техен материал щеше да бъде придружен със снимките им. Вече нямаше да има свое бюро, нямаше да бъде част от екипа, към който така и не се бе приобщил.

— Това е единствената работа, която искам — обясни Рей и това бе самата истина. Не можеше да си представи живота без „Пейпър“, без приятелите си, без обичайната рутина и ритуалите на рокендрола, които му донасяха спокойствие — пътуванията, прослушването на сингълите, всекидневните задължения, отвели го по места, които чувстваше като роден дом много повече от къщата, в която живееше. Обожаваше вестника, докато беше запален читател, обожаваше го и докато работеше в него като журналист. От която и страна на огледалото да погледнеше, той бе живата му кръв.

— Значи се налага да измислиш нещо по най-бързия начин — заяви Уайт, почувствал се неловко, че се държи като шеф на Ай Би Ем или друга корпорация. — Говоря за нещо, което да ми свърши работа.

В този момент Лион Пек се втурна в кабинета на главния.

— Трябва да ви прочета нещо — обясни задъхан той. — Много се извинявам… няма да ви отнема много време.

Уайт и Рей го зяпнаха.

— Ти не знаеш ли, че се чука? — сопна се Уайт. — Каква е тази тъпа шапка?

— Нацистите пак нахлуват — избъбри Лион и подръпна притеснен меката шапка. — Затова не трябва да се занимаваме чак толкова с буржоазните условности, по-важното е да намерим начин да ги спрем. — Той прочисти гърлото си и зачете от броя на „Сънди Телеграф“, който носеше: — „Този наистина обезпокояващ факт, потвърден от главните политически партии, сочи, че все повече хора се присъединяват към групировки, които вярват, че политиката трябва да бъде пренесена на улицата.“

— Е, и? — попита Уайт.

Очите на Лион искряха от вълнение.

— Шефе, бях там в събота. Погледни, погледни — настоя той и посочи синината под окото си. — Погледни какво ми направиха.

— Нищо ти няма — сряза го Уайт. Рей забеляза, че редакторът се държи много по-рязко с Лион, отколкото с него. Само че Лион не беше хлапе, когато постъпи на работа в „Пейпър“.