Тони Парсънс - Краят на нощта

Извади „Аби Роуд“ и момчетата, наредили се един след друг на пешеходната пътека, му напомниха за двайсетте песни. Рей познаваше улицата в Сейнт Джонс Уд по-добре от улицата, на която живееше.

На тротоара се виждаше паркиран бял фолксваген, любопитен минувач в далечината се взираше към тях, а отгоре бе надвиснало безоблачното лятно небе. Всеки от четиримата си имаше роля. Джордж беше в дънкови дрехи — той бе гробокопачът. Босоногият Пол бе трупът. Ринг, спретнал се в дълга черна наметка, бе погребалният агент. А облеченият в бяло Джон бе ангел.

Рей върна „Аби Роуд“ на място. Пръстът му се плъзна бавно към Д-тата — „Кръв по релсите“ на Дилан, „Хотел «Морисън»“ и „Жена от Ел Ей“ на „Дорс“, „Златният час на Донован“, „Най-доброто на Бо Дидли“ и… „За вашето удоволствие“. „За вашето удоволствие“ ли? Красивото лице на Рей се разкриви, когато погледна картонената обложка. Какво търсеше „Рокси Мюзик“ при Д-тата?

Обърна се вбесен към Роби.

Дванайсетгодишния му брат се беше проснал на леглото с брой на „Шут“. Във вторник следобед се играеха по два мача и по носа на Роби се виждаше засъхнала кал, с която приличаше на индианец, наклепал се в цветовете на войната.

— Пак ли си ми пипал плочите? — попита Рей.

— Как ли пък не, Хосе — отвърна Роби и вдигна поглед от материала за футболиста Чарли Джордж.

Вбесеният Рей премести „Рокси Мюзик“ до „Ролинг Стоунс“, където им беше мястото. След това отново се обърна към малкия си брат.

— Не ми пипай плочите, разбра ли? Ако ги пипаш — ти недей, но ако все пак ги пипаш, — поне ги връщай където им е мястото, разбра ли? Не слагай „Рокси Мюзик“ при Дилан и „Дорс“.

Роби се направи, че се прозява.

— Аз си имам мои плочи — заяви той.

Рей се изсмя.

— Да, „Любими мелодии от Дисни“ и хитовете на „Алвин Стардъст“.

Роби го изгледа обидено. Това бе жестоката истина. Имаше си само две плочи.

— За Коледа ще ми подарят „В града“. — Наскоро брат му бе гледал бандата „Джам“ в „Най-големите попхитове“. Беше любов от пръв поглед. — Мама ще ми я купи.

Рей не обърна повече внимание на брат си. Извади „Претзъл Лоджик“ на „Стийли Дан“ — със стареца, който продава закуски на мрачна снежна американска улица, — а корицата му бе позната до болка, също като стаята, която делеше с малкия си брат. Сякаш колекцията му от плочи бе истинският свят, а мястото, където живееше, бе нереален сън.

Обожаваше начина, по който албумите привличаха вниманието ти. Когато ги хванеш с две ръце, те изпълваха погледа ти и чак тогава се забелязваше истинската им красота. Замисли се за момичето от снощи, говорителката за пресата на „Букет бодлива тел“.

На заден план на корицата на „Претзъл Лоджик“ се виждаше отдалечаващо се момиче с дълга коса и клош панталони, което сигурно приличаше на Али Макгро от „Любовна история“. Запита се какъв ли е животът й, в кого е влюбена, как би могъл да се запознае с нея. Рей Кийли копнееше да си намери момиче. Когато държеше този албум, му се струваше, че прегръща момичето на обложката. Поне си представяше, че е близо до нея.

— Рей! Роби! Чаят ви е готов — провикна се майка им от долния етаж. Рей въздъхна доволно и затвори двойната обложка.

Баща му се бе отпуснал в любимото си кресло като някой султан от предградията, докато майка му пренасяше чинии с хляб и мармалад в хола. Родителите на Рей бяха неподходящи един за друг — майка му бе дребна нервна жена, която се стряскаше и плашеше от всичко, докато баща му, колкото висок, толкова и широк, огромен мъж, нахлузил пантофи, напоследък бе станал раздразнителен и избухлив.

Над новата камина — истинската я бяха развалили, за да монтират газова, която даваше вид, че вътре тлеят истински въглища, макар да се виждаше, че пламъците са само илюзия — бяха подредени снимки, поставени в сребърни рамки.

Родителите на Рей на сватбата им. Рей и двамата му братя Джон и Роби на джонка за туристи в пристанището на Хонконг — Роби съвсем малък, Рей по средата, а Джон вече наедрял — усмихнати, присвили очи заради ослепителното тропическо слънце. Баща им, ухилен гордо в леката униформа на хонконгската полиция, приличаше на преждевременно възмъжал бойскаут в късите панталонки и вълнени чорапи, които подчертаваха белотата на кокалестите му колене.

Към средата на шейсетте се появиха цветните снимки и вече никой не правеше черно-бели. Сред цветните бе осемнайсетгодишният Джон в тъмната униформа на британската армия точно преди да загине от бомба на ИРА, взривила се на провинциален път в южната част на Арма. Тази бе най-новата снимка. След нея никой не бе снимал повече.