Тони Парсънс - Краят на нощта

Той бе роден в апартамент под наем над месарски магазин, докато тя бе израснала в къща, пълна с книги, детството й бе прекарано в клубове с понита и в частни училища, нейният старец бе някакъв надут адвокат — затова и имаха пари. Тя не приказваше много по този въпрос, но то и не беше за хвалба през лятото на 1977 година.

Не бе нужно да му казва. Тери сам усещаше колко са различни. Тя знаеше накъде ще я отведе бъдещето, а той очакваше да бъде захвърлен обратно там, откъдето се бе измъкнал. Е, вече не беше толкова зле, колкото в началото. Не му вървеше накриво като през първите дни в „Пейпър“. Но и едва ли имаше нещо, което да е толкова кофти.

Лицето му пламваше всеки път, когато си спомнеше за преживените унижения. Дори сега, след като вече си имаше гадже като Мисти и приятел като Даг Уд, а последният му материал бе на първа страница, мисълта за онзи отдавна отминал ден го накара да се свие.

Тери и досега не бе преглътнал срама — опита се да върне плоча за прослушване. Един от по-старите му даде албум, останал вече месец, от който никой не се интересуваше, посочи му стаята за прослушване и го остави да се оправя както знае. Когато Тери приключи, когато бе готов с тристата думи остроумен коментар за бандата „Би Боп Делукс“, той се върна при старите и понечи да им върне албума. Какъв смях падна само! А на него лицето му пламна.

Знаеше, че една от причините да го вземат на работа бе видът му — излъчването като на Марлон Брандо в „На кея“ отново бе дошло на мода. Музиката също трябваше да е яка. А ето че още през първите часове след постъпването си той стискаше плочата на „Би Боп Делукс“, почервенял като рак и с насълзени очи. Нямаше да обърне внимание на смеха им, ако бяха хора, които не означаваха нищо за него, но това бяха журналистите, на чиито материали се бе възхищавал години наред. И сега всички те се превиваха от смях. Смееха се на него. Намираха го за смешен.

Бе мечтал за тази работа и имаше чувството, че е попаднал точно на мястото си. Тъй като отчаяно търсеха нови журналисти, които да отразяват новата музика, от „Пейпър“ бяха отговорили на внимателно написаните разсъждения на Тери за „Роден да бяга“, забелвани и поправяни многократно, а също и рецензията за пънк бандата „Демд“ в клуб 100, най-старото заведение за жива музика в Лондон (Брус Спрингстийн и Рат Скабис — свежа, комбинация от старата и новата школа). Бяха го поканили в редакцията и там се запозна с Кевин Уайт, бивш редактор на страниците за мода, създател на „Пейпър“. Уайт остана приятно изненадан и доста впечатлен, че младежът вече бе гледал на живо някои от бандите, допадна му и как изглеждаше в евтиното кожено яке — за късмет интервюто за работа се проведе непосредствено след края на нощната смяна на Тери във фабриката за джин, така че той имаше модния занемарен вид.

Взеха го на стаж и му възложиха да пише за новата музика, с която нито един от журналистите в редакцията не желаеше да се занимава, защото не я харесваха. Оказа се, че да получи назначение е леката част.

Едно време Тери имаше гадже, което скъса с него пред едно от заведенията на веригата за хамбургери „Уимпи“, затова беше решил, че жените са му ясни. Веднъж се случи да изпуши цигара с трева, която приличаше повече на „Ротманс“ кинг сайз, отколкото на специална ганджа, и той реши, че наркотиците са му ясни. Заряза училището веднага щом си намери работа в местната фабрика за джин — това бе временно решение, докато станеше известен по цял свят журналист, — затова беше убеден, че знае всичко за истинския свят. Скоро Тери разбра, че не знае абсолютно нищо.

И така се стигна до онзи ужасен първи ден. Нямаше представа какво да каже — младият мъж, който открай време обичаше думите, като че бе загубил дар слово. Не можеше да говори като по-старите — та те описваха всичко с циничен присмех, с иронична подигравка, която ги издигаше над останалата част от света. Той имаше чувството, че може да пише не по-зле от който и да е от тях — с изключение, разбира се, на великия Скип Джоунс, — но проблемът бе, че не познаваше правилата. Откъде можеше да знае, че човек може да задържи рецензираната плоча? До този ден бе спестявал, за да си позволи музиката, която харесваше.

Струваше му се, че останалите разговарят на непознат за него език. Предстоеше му да наваксва много. Прекалено много. Може би дори никога нямаше да успее да навакса. И тогава видя Мисти за пръв път. И разбра, че е затънал в дълбоки води.

Един от по-старите журналисти настани Тери в офиса на Лион Пек и Рей Кийли, другите млади журналисти. Тях двамата ги нямаше — Рей беше на пресконференция на „Флийтуд Мак“ някъде в Уест Енд, а Лион бе на турнето на американския певец и китарист Нилс Лофгрен. И така, докато Тери чакаше старите кучета да му намерят някаква работа, след като приключи с „Би Боп Делукс“, той се залисваше с пишещата машина и отваряше чекмеджетата на празното си бюро. В този миг чу гласа й да обяснява нещо на фоторедактора и се качи на бюрото, за да надникне и да види коя е мацката с този страхотен самоуверен глас.