Тони Парсънс - Краят на нощта

Редакцията бе разделена от сиви двуметрови паравани, за да се обособят отделни офиси. Същият лабиринт като в някоя корпорация. Ако човек се покачеше на бюрото, можеше да надникне над параваните. Забеляза я два офиса по-надолу — поразителна красавица, макар да не можеше да си обясни защо му се стори така. Май беше заради начина, по който се държеше. И тогава усети за пръв път приятната тръпка и завладяващия копнеж.

— Реших да отразя празнота и застой — обясняваше тя на фоторедактора. — Сам ще забележиш, че напомня на снимките на Джерард Маланга на Уорхол и американската банда „Велвет Ъндърграунд“.

Беше снимала „Бони М“.

Мисти и редакторът се взираха в лентата, лъскавата черна лента с малки снимчици — Тери не бе виждал подобно нещо досега, — отбелязваха с червен маркер снимките, които им допадаха, докато най-сетне се спряха на една от всичките и надраскаха кръст до нея. Също като целувка, каза си Тери, усетил, че положението е безнадеждно. Тя не бе момиче от неговата черга.

— Знам, че са абсурдни — обясняваше Мисти. — Само че, както казва Уорхол: „Всички са от пластмаса, но аз обичам пластмасата“.

В същия момент вдигна очи и срещна погледа на Тери, който се опита да се усмихне, но усмивката му се превърна в идиотско хилене. Тя се намръщи от досада и гримасата я направи още по-хубава и засили копнежа у него. В същия момент двама от по-старите журналисти нахлуха в помещението.

Втурнаха се в офиса без врата, обути в протрити дънки, косите им бяха пуснати дълги, недокоснати от промените, които Тери и всички в „Пейпър“ наблюдаваха как върлуват по улиците.

— Пушиш ли, мой човек? — попита единият.

Тери веднага скочи от бюрото, застана мирно и подаде кутия „Силк Кът“. Старите кучета се спогледаха и се подсмихнаха.

Пет минути по-късно на Тери му се искаше да потъне в земята.

Стиснал гигантска цигара с трева, той се тресеше неудържимо, по лицето му се стичаха капки пот, усещаше струйки и по гърба си, а тениската бе залепнала за кожата му. Имаше желание да полегне. Усещаше, че ще повърне. Единственото му желание бе всичко това да приключи.

Старите кучета бяха престанали да се превиват от смях, сега лицата им изразяваха загриженост. Те сякаш плуваха пред премрежения поглед на Тери. Единият издърпа цигарата от юмрука му.

— Добре ли си, мой човек?

— Тоя яко се отцепи, братче.

Бяха в сянката на огромния сив небостъргач, където се помещаваше „Пейпър“ — цял небостъргач, пълен с редакции на списания по всички теми, които съществуват на този свят, от колекциониране на марки и лов на лисици, коли, футбол и плетене, до музика. На всеки етаж имаше по три редакции — небостъргач, изникнал на пустеещ терен, превърнат в нещо като паркинг, с лице към проблясващата Темза и неугледните сиви шлепове.

— Не ми е добре — изграчи Тери. — Трябва да седна. Докато ми поразмине.

Старите кучета си заминаха и го оставиха да се оправя сам. Беше… как се казваше? Коя дума работещите в „Пейпър“ използваха цяла сутрин, когато говореха за нещо различно от обикновеното и всекидневното, като например за дамата, която разнасяше сандвичите, тъй като й бяха свършили солените кифли със сирене и домати? А, да! Тери си спомни думата. Беше сюрреалистично .

Имаше чувството, че мислите му пропадат в плаващи пясъци. В устата му се надигна кисел вкус. Притисна потната си буза към стената на небостъргача, простена и усети как високата сграда се накланя настрани. Май „сюрреалистично“ не беше най-подходящата и изразителна дума. Тери беше отровен.

В този момент пред него застана Рей Кийли.

През гъстата мъгла на ганджата, поразила го като парен чук, Тери се сети, че това е той. Рей беше нахлупил шапка „Стетсън“ също като Денис Хопър във „Волният ездач“ и определено приличаше на халюцинация, на призрак от Запада, какъвто е бил едно време, само че пренесъл се на брега на Темза.

Рей Кийли бе едва на седемнайсет, но Тери четеше материалите му от години. Всяка седмица търсеше името и снимката му в „Пейпър“ — на вид напомняше на младия Джаксън Браун, певеца идол с изразително лице, взрял се в обектива иззад водопад дълга пшениченоруса коса — хипар тийнейджър, по когото момичетата си падаха, — и завистта прииждаше на вълни, също като досаден зъбобол.

Рей бе изгряващата звезда на „Пейпър“ в средата на седемдесетте, рано възмъжал красавец, незавършил гимназия, който не спираше да се занася с Джони Мичъл, Джаксън Браун и всичко калифорнийско, все неща, които в онзи момент изглеждаха безкрайно далечни. Рей харесваше „Бийтълс“, беше страстен почитател на „Бийтълс“, въпреки че те вече бяха стара работа, въпреки че се бяха разпаднали преди цели шест години, а Джон се беше покрил някъде в сградата „Дакота“ срещу Сентрал Парк, Пол обикаляше по турнета заедно със съпругата си, Ринго се опитваше да избачка някоя плоча с ново звучене, а Джордж се бе залутал в собствена Харе Кришна.