Тони Парсънс - Краят на нощта

— Даг ни покани в хотела си. — Произнесе „Даг“ така, сякаш имаше връзка с него, не с Тери. — Ще повисим малко там.

— Много ще бъде гот, мой човек — обади се тлъстият барабанист, озовал се отново до тях, и стовари едрата си лапа върху ръката на Тери. Тери го отблъсна, този път по-грубо. След това погледна Мисти с очи, които казваха или поне се опитваха да кажат — „аз съм си такъв“. Лицето, което толкова много обичаше, се усмихна, но на него се появи изражение, което досега не бе забелязвал. Тя криеше нещо. Веднага позна.

— Ще се видим направо там, нали? — предложи небрежно Мисти. Това не бе въпрос.

И тогава, преди да осъзнае какво става, тя се качи на седалката до шофьора в първата кола и се настани в скута на Даг. Тери чу смях, игрив писък, преди вратата да се хлопне и автомобилът да се понесе напред. Остана със свит стомах, а разбушувалите се в гърдите му чувства заплашваха да го разкъсат жив. Барабанистът се бе насочил към втората кола.

В този момент го повика женски глас.

— Тери?

Задната врата на последния автомобил беше отворена. Той забеляза красиво усмихнато лице, но така и не можа да си спомни откъде я познава. Ами да — това бе Криста. От Берлин. Гаджето на Даг или дилърката му на наркотици, или каквато там беше. Черна коса, бели зъби и кожа, която изглеждаше така, сякаш никога не бе излагана на дневна светлина.

— Можеш да дойдеш при мен, ако искаш — предложи тя.

Втората кола с барабаниста, басиста, който му беше брат, и гаджетата им за вечерта вече беше потеглила. Това бе чудесно, защото Тери едва сдържаше убийствената си ярост, насочена към барабаниста, който беше в комбина с Даг, и двамата се опитваха да го разделят с момичето му. Също като някой сводник, помисли си и си представи как Брус Ли покосява враговете си наред. Рита, удря и съсипва всичко. Скапани копелдаци, изруга. Всички до един сте скапани копелдаци.

Само че никой не бе опрял пищов до главата на Мисти, нали? Не, онова, което щеше да се навре до главата на Мисти тази вечер, изобщо нямаше да е пищов.

Така че той се настани на задната седалка на последната кола. Жената — Криста — му отправи приятната си празна усмивка, с която го бе дарила и в Берлин, автоматична усмивка, също като на стюардеса, прелестна усмивка, поизхабена от прекалено честа употреба, всичката й естествена красота отдавна бе отлетяла, защото я бе пробутвала прекалено много пъти.

Мениджърът на Даг, същински Уорхол, рус, чукнал петдесетака, се беше настанил на седалката отпред, до шофьора с островърха шапка. Без да се обръща назад, мениджърът каза нещо на немски и Криста се засмя. На Тери този смях никак не му хареса — дъртакът знаеше нещо, за което той нямаше и представа, знаеше език, който на него му беше непознат, а шегата бе за негова сметка, да не говорим, че момичето му се изнесе нанякъде. Това бе най-гадното.

В този момент Тери усети опитни пръсти по горната част на бедрото си.

Колата потегли.

Не че имаше подходящо място, на което действието на наркотика да отмине, но метрото бе най-противното.

Спийдът бе раздрусал нервите на Рей и сега той се опитваше да се пребори с клаустрофобията, от която го избиваше пот, като вкарваше и изкарваше касетката от касетофона на Тери.

Точно сега не бе моментът да се клатушка в метрото на линия „Пикадили“.

Отново и отново проверяваше дали копчето за запис работи, дали се включва червената светлина, за да е сигурен, че ще запише думите на Ленън, когато настъпеше моментът. Ако изобщо настъпеше. Опита се да потисне набъбващия в гърдите му ужас, защото бе наясно, че това е друг страничен ефект на наркотика. Спийдът винаги му действаше по този начин — първо страшно го кефеше, а след това направо го изхвърляше през прозореца.

Докато тримата наблюдаваха светлините и разигралата се в пороя драма, амфетамин сулфатът му се стори като разтопена радост, потекла във вените му. Само че минутите отлитаха и еуфорията отшумяваше, за да остане само натрапчиво безпокойство. Доплака му се. Всичко му се стори прецакано и сиво. Дори той самият. Най-вече той.

Метрото тътнеше на запад, натъпкано с гръмогласни служители, всички с евтини костюми и пригладени коси, дрехите им бяха поели мириса на кръчмата, в която се бяха запили, а от шума, миризмата и близостта им главата на Рей пулсираше като че я бяха ритали.

Служителите си бяха направили сметката да се отправят към гарите, за да хванат последното метро към къщи. На Рей все още му предстоеше работа. Къде ти е планът, Рей? Нямаше никакъв план. Облиза устни, пресъхнали също като пустинята Гоби, и в този момент разбра, че няма начин да интервюира Джон Ленън в такова кофти състояние. Да го интервюира ли? Че той дори не можеше да го открие.