Тони Парсънс - Краят на нощта

— Хубаво возило — повтори Рей. Нито един от тях двамата нямаше кола. Пътуваха или с автобус, или с метро, освен ако от звукозаписната компания или от счетоводството на вестника не им отпуснеха пари. Тери отвори сака си и измъкна касетофона.

— Ако успея да го открия, предполагам, че ще ми бъде лесно да си поговоря с него — реши Рей. — Дали да не се издрайфам преди срещата? Бива, нали?

Тери кимна и хлопна багажника.

— Може, аз повърнах преди срещата с Бауи.

Рей се замисли.

— Просто не е гот да решат, че си някой задръстеняк, нали?

— Именно. — Тери заключи багажника. — На теб, Рей, най-големият ти проблем е, че наистина си задръстеняк.

— Точно така, само един задръстеняк може да се хване с друг задръстеняк.

Двамата се разсмяха, Тери побутна Рей, ала след това стана сериозен.

— Не могат да те изхвърлят.

Рей запристъпва от крак на крак и притисна касетофона към гърдите си.

— Защо да не го направят? — зачуди се той. Опита се да се скрие зад косата си, но в момента тя бе прекалено мокра. — Всяко нещо си има край. Така е. Рано или късно на всичко му идва краят. — Това — всичко това — все някога трябва да приключи. Говорим за вестник, посветен на музиката, не за държавна служба. Рано или късно всичко свършва.

Тери го погледна и си каза, че Рей не говори единствено за работата.

— Да, може и да е така — рече примирително. Чу шума на трафика, далечния ритъм на банда, която свиреше на живо, града, който ги зовеше да се върнат към съдбата си. Плесна Рей за последно, този път без да се усмихва — даде му кураж, каза му да не спира да търси, но всичко това бе единствено в името на приятелството им. — Само че още не е свършило.

Лион усети всичките си сетива изострени до крайност, чувстваше се жив, жизнен, долавяше всички подробности, докато пътуваше на втория етаж на автобуса. Подуши евтин афтършейв, дъхът на някой от пътниците лъхаше на бира, повръщано и пържени картофки, полети с оцет, в ноздрите му нахлу задушливият мирис на цигарен дим. Той също запали цигара и дръпна жадно.

Под него профучаваха заведения с червени, бели и сини рекламни флагчета, изпокъсани и мърляви, след като са били изложени месеци наред на волята на стихиите. Запита се дали някога ще ги свалят. Присви очи, за да не му влезе в дим в очите, примигна и се зае да измисля рецензията си.

Ненавиждаше Лени и „Райфенсталс“ — не понасяше слабостта им към свастиките, всички претенции и надувки, достойни за гимназисти, и арогантните простотии, които си бяха едно нищо. Знаеше, че може да напише невероятна рецензия. Което означаваше невероятно критична и много скапваща рецензия, а това бе целта на цялото упражнение.

Господи, помисли си, ако чак толкова изпитваш нужда от упадъчния тевтонски нихилизъм, тогава слушай „Крафтверк“ или евентуално „Велвет Ъндърграунд“ отпреди времето, когато на Нико му се наложи да вдигне гълъбите и да се изнесе в Ню Йорк. Поне лудата крава не беше някоя измислена работа. Точно така, спомени Нико в рецензията, каза си той, зарови копелетата гадни с неблагоприятни сравнения. Опит да се пресъздаде Ваймарската република 5 5 Ваймарска република — период в немската история от 1919–1933. Името идва от Ваймар, където се е състояло национално събрание, свикано да изготви нова конституция, след като немската монархия е свалена след провала на Първата световна война. — Б.пр. , след като си от кралството. Точно така, и това ще използва. Защо да не запише тези идеи. Уайт страшно ще се изкефи — веднага ще види, че е изгряваща звезда.

Лион не беше нетърпелив да види бандата — нито пък да остане в обкръжението на почитателите им с маломерни мозъци, натъпкали се в ботуши на „Мистър Бирайт“, — затова пък гореше от нетърпение да ги сравни със земята.

Планът му бе да нахвърли рецензията наум, докато е в автобуса, да види представянето им просто като част от местния колорит, след това да се върне в „Пейпър“ в малките часове, да натрака рецензията, преди останалите да започнат да идват на работа рано сутринта. Тогава видя нещо от втория етаж на автобуса и всичките му планове отлетяха. Лион притисна лице към стъклото и макар то да се замъгли от дъха му, младежът различи светлините на клуба, разпръснали мъглата и дъжда.

„Голдмайн“. Златната мина. Името искреше в натрапчив жълт неон, който приличаше по-скоро на яйчен крем, отколкото на благороден метал. Това бе дискотека на Лестър Скуеър и пред нея се бе наредила опашка мераклии чак до съседния ъгъл, все хлапетии от предградията, натруфени и напудрени, за да се покажат в центъра.