Тони Парсънс - Краят на нощта

Ами дрехите? В „Уестърн Уърлд“ се обличаха така, сякаш бяха успели да се докопат до някакви дрипи след ядрен удар. Затова пък в „Голдмайн“ се обличаха като за сватба. В „Уестърн Уърлд“ дрехите бяха в най-различни нюанси на черното. Тук, в „Голдмайн“, всичко по тях бе впито, бяло, косите им бяха накъдрени, нагласени, всички изглеждаха така, сякаш току-що са се изкъпали. Ами светлините!

В „Уестърн Уърлд“ почти винаги цареше пълна тъмнина, като се изключат голите крушки над бара на горния етаж и сцената на долния. „Голдмайн“ бе като живак с разноцветните извънземни лазери, въртящи се диско топки и пулсиращи стробоскопи. Лион срамежливо си поръча коктейл с водка и го изпи на един дъх, а вкусът на портокал полепна по езика му, усети как „Смирноф“ навлиза в кръвта му и остана загледан като хипнотизиран в потоците пъстроцветни светлини над препълнения дансинг. Опитваше да се разбере в каква последователност синьото заблестява след червеното и бе убеден, че ще разбере, стига да се вглежда достатъчно внимателно. Тук имаше толкова много цветове. Нямаше представа, че съществуват толкова много.

Ами музиката. Тук не свиреха на живо. Нямаше хлапета в кожени якета, които да се пънат на сцената и да пускат лафове като: „Това изпълнение е за пенсиите. Едно! Две! Три! Четири!“ Тук имаше само плочи, диджеят се бе заврял в кабинката си, но атмосферата по нищо не приличаше на студената смахната неприязън, която цареше в „Уестърн Уърлд“, докато пускаха записи между изпълненията на групите. Докато тук диджеят владееше положението. Каква музика само!

Кой знае защо Лион очакваше „Голдмайн“ да се окаже царството на романтиката и показността — а излезе много по-нарцистично, много по-езотерично — непрекъснатите призиви да се танцува придаваха някаква неповторимост. Лион не бе чувал такава музика досега. Стори му се с по-хард, по-яко, по-истинско звучене, а диджеят гордо обявяваше имена, попадения и редки издания на записи. Тук бяха също толкова елитни, колкото и хлапетата в „Уестърн Уърлд“.

Мястото не беше за него. Нямаше място тук. Какъв беше смисълът от списанието в чантата му? Защо беше жив? Мечтаеше да срази фашизма, да задуши несправедливостта, да промени света. Затова пък в „Голдмайн“ мечтаеха единствено да оставят света зад себе си. Въпреки това си поръча втори коктейл, защото никак не му се тръгваше.

Тук имаше нещо, което го задържаше — на дансинга не се пънеха надути копелдаци, непрекъснато променящите се цветове на епилептичните коледни светлини и най-вече преливащият се от парче в парче ритъм, безмозъчната радост, която създаваше музиката, преминаването на записите един в друг, също като река от музика — всичко това му се струваше хипнотично, вълшебно и невероятно успокояващо.

Лион започна да се поклаща на бара, наблюдаваше дансинга и му се прииска да притежава достатъчно смелост, за да се присъедини към тях. Много му се искаше да събере малко дързост, за да се качи при наконтените хлапетии с тесни дрешки. Искаше му се да е достатъчно непукист, за да потанцува.

И тогава я видя.

Беше в средата на дансинга.

Най-красивото момиче на света.

Бе заобиколена от приятели, всички до един танцуваха на ново парче, сякаш то бе причината да дойдат. Вдигаха ръце над главите си и пискаха, а стъпките им минаха на по-висока скорост. Някой изсвири и Лион подскочи.

Отначало плочата, на която танцуваха, му се стори същата като всяка друга, която пускаха в „Голдмайн“. Поклащанията, изнасянето на телата, ритъмът бе пронизан от ситен порой, изпълнен на пиано, последван от самотен взрив на духов инструмент, докато накрая, сякаш след цяла вечност, се чуха гласовете.

— „Жалко! — пееха бек вокалите, пронизани от съвършен женски глас. — Огън се разгаря в цялото ми тяло!“ — Накрая певицата изрече нещо, което Лион не успя да разбере, последвано от хор на момичетата. — „Жалко! — повтаряха те отново и отново, а певицата обясняваше, че майка й не я разбира, хорът стенеше като поболели се от любов ангели: — В прегръдките ти, където копнея да бъда… копнея…“

Лион не бе чувал подобно изпълнение.

Никога през живота си не бе чувал подобна песен.

Тя караше човек да пожелае някого, макар да знаеше, че не може да го има, а това желание се превръщаше в най-важното нещо на този свят. Беше много по-важно от… от всичко друго. Та това бе истинската причина, поради която бяхме живи. Лион усети, че му се вие свят.

Прииска му се да разбута множеството, да открие най-красивите момичета в света и да им каже, че разбира, че всичко му е ясно, че и той изпитва същото. Само че езикът му бе като вързан, а краката му сякаш бяха потънали в цимент. Знаеше, че никога няма да събере смелост, за да заговори някое момиче просто така. А вероятността да започне да танцува, бе като да левитира.