Тони Парсънс - Краят на нощта

Кой да предположи? Беше спомената банда, наречена „Илекрик Багет“ — носеха италиански костюми, свиреха денс и заявяваха, че им било писнало от политика, че единственото им желание било да пишат попмузика и да изкарват пари. Умника най-сетне бе сформирал своя банда и изглежда всички бяха единодушни, че те ще бъдат върхът в най-скоро време. Невероятно как се изплъзва времето. „Секс Пистълс“ вече не бяха мерилото за новите банди, а „Шик“. Колко бързо новата музика — и всичко ново — остаряваше. Носеше се слух, че Умника дори си е оправил зъбите. Тери затвори „Пейпър“, без да се развълнува от прочетеното.

Това отчасти се дължеше на натрапчивите инфантилни писания — един от старите кучета бе сравнил Елвис с Джей Гетсби, „героя на великолепния роман на Ф. Скот Фицджералд «Великият Гетсби»“. Сякаш някой имаше нужда да му се обяснява кой е Джей Гетсби, сякаш трябваше да се натяква, че това е един от най-великите романи. Сякаш, помисли си Тери, ние сме просто тъпи дечурлига, които чакат по-умните да им кажат каквото трябва. Не бе включено нищо от Скип Джоунс. Според Тери нещо липсваше, когато го нямаше името на Скип. Радваше се, че Скип се оправя. Но „Пейпър“ бе съвсем обикновен без него.

— „Едрите му ръце бяха силни и неустоими — кикотеше се Мисти. — Устата му плени дръзко розовите й напъпили устни“. — Тя погледна Тери. — Как е възможно устните да пленяват, тъпа краво? — Сви рамене. — Какво пък толкова… „Усети желанието му да се надига в нея“ — това е фройдистка забежка, неговото желание да се надига в нея — „след това неочаквано я пое в силните си мускулести ръце и я пренесе до леглото с балдахин. «Дяволите да те вземат, Валери! — извика с дрезгав глас той. — Защо да чакаме още една година?» Тръпнещото й сърце разбра, че протестите й го възпламеняват повече“.

Истинската причина Тери да е малко тъжен днес бе, че за пръв пък виждаше края на цялата тази работа с музиката. Мислеше, че се променя. Не, имаше нещо повече. Тя умираше.

Един от най-добрите му приятели беше уволнен, а другият неочаквано се оказа със стабилна работа, бъдещето му бе осигурено и се бе впуснал да прави кариера като възрастен. Изпратиха Рей в Ню Йорк за интервю със Спрингстийн. Завръщането му бе забележително.

За Тери този живот приближаваше естествения си край — сякаш това бе неговият вариант на следване в университет или военна служба. Изкарваш няколко години, после хващаш пътя. Влизаш момче, а излизаш вече мъж. Напълно пораснал. Или поне си на път да пораснеш.

Обръщаш се и разбираш, че бандите са нови, по-млади от теб и не ти допадат толкова, колкото бандите, с които си движил в началото, които в момента се борят да запишат втори албум или да покорят Америка, или се карат помежду си, или прекаляват с наркотиците. И ето че вече се налага да се преструваш, че ти е интересно.

Ами лицата из клубовете и по представянията също се променят. Всеки път, когато излезеше, си даваше сметка, че не познава всички в клуба. Познатите лица ставаха все по-малко.

Били Блицън се върна в Ню Йорк в деня след провала в „Уестърн Уърлд“. Беше депортиран от вътрешното министерство, защото работната му виза не била наред. Разправят, че Били се прибрал у дома в Бруклин, китарата му била пълна с ирански хероин, който продал на най-ниската възможна цена на малкия си брат, а момчето до този момент не било пушило дори трева. Тери нямаше как да знае, докато седеше във влака с Мисти, че на Били му остават няколко години до деня, в който ще установят, че има болест, за която никой досега не бе чувал.

Ами какво се случи с всички останали момчета и момичета, които Тери познаваше през лятото на 1976 година? Какво стана с тях? Наркотици и нервни кризи ли? Брак и деца ли? Истинска работа и вечерен час за прибиране у дома ли? Нямаше представа.

Знаеше, че готиното прекарване ще му липсва. Щеше да му липсва моментът, когато слизаше по стълбите в някой клуб и се потапяше в света на шума, а настроението му политаше с музиката и спийда, усещаше как се поти в сакото втора ръка, докато се отдаваше на удоволствието да е част от всичко това. Не биваше да се залъгва. Животът, който познаваше, бе към края си.

Опита се да запомни казаното от Скип. Беше нещо от сорта, че всички форми на изкуство принадлежат на времето си. Джазът е имал своя възход. Рисуването — също. Скип бе казал, че едва ли ще има друг Майлс Дейвис, че втори Пикасо няма да се появи. Скип бе казал, че музиката никога няма да е толкова хубава, колкото музиката, която си обичал, така че пред теб остава още една умираща форма на изкуство, която в най-скоро време ще бъде достойна за музея.