Тони Парсънс - Краят на нощта

Хем се чувстваше уютно, хем му беше смешно да се озове отново сред обстановката, позната му от детството, с притеснителните снимки, свидетелства за отдавна отминал интерес — „Челюсти“ и Джими Пейдж, и Джими Грейвс, и шантавата библиотека, където „Джонатан Ливингстоун Сийгъл“ и „Капиталът“ бяха подредени до разказите на Антъни Бъкъридж за две волни момчета, наречени Дженингс и Дарбишър в частното училище „Линбъри Корт“ — „Дженингс тръгва на училище“, „Дженингс и Дарбишър“, „Благодаря ти, Дженингс“ и поне още трийсет — един Господ знае какво се бе случило накрая на Дженингс. Лион много го обичаше, на времето искаше да е Дженингс. „Този пай беше истинска свръхзвукова помия, така че е дело на някой магьосник, а конфитюрът в училище беше противен, значи е от шантавите работи… като си нов, отначало наистина всичко ти се струва шантаво, но ще свикнеш, след като прекараш тук толкова време, колкото и аз.“ Много тъпо, но в момента нямаше значение, защото — о, Руби, — чаршафите бяха меки и чисти, родителите му го бяха приели, без да натякват, без да задават въпроси, сякаш никога не бе излизал от тази къща, сякаш никога не бе изхвърлял ключа си, а Лион знаеше, че ще бъде все така, докато са живи, че никога няма да му обърнат гръб, а освен това не беше толкова зле да спи под юрганче с образи от „Челюсти“, защото беше уморен до смърт, защото беше погълнат… погълнат… погълнат… погълнат от умора и очите му се затваряха. Знаеше, че сънят ще дойде в мига, в който отпусне глава на възглавницата. Така и стана.

Лион се унесе, мъж в детска стая, „Сейнт Кристофър“ висеше на врата му и хладният метал се докосваше до кожата му. Предстоеше му да извърви много път, след като се събуди.

Тери обичаше да принадлежи. Разбра го чак сега.

Принадлежеше на вестника, принадлежеше на нея. Беше хубаво. Радваше се, че не го уволниха. Беше щастлив, че двамата не се разделиха. Знаеше, че следващия месец ще се жени, знаеше, че следващата година ще става татко — всичко това вече не го плашеше. Чувстваше се така, сякаш принадлежеше на тази жена, на нероденото си дете, на целия този свят.

Понякога му се струваше, че „Пейпър“ е просто работа, където някой по-възрастен от теб ти казва какво да правиш, което не бе много по-различно, отколкото във фабриката за джин, само че там имаше по-малко свобода и не можеше да дивееш както си искаш. Но пък понякога Мисти наистина му лазеше по нервите.

Двамата бяха седнали един срещу друг във влака и го чакаха да потегли. Мисти четеше на глас книжка джобно издание, наречена „Любовни пламъци“, която току-що си купи от книжарницата. Тери разбра, че обратното на любов не е омраза. Обратното на любов бе раздразнение.

— Слушай — обади се тя. — „Тя влезе през френския прозорец и усети как силните му мъжки пръсти се впиват в тафтата. Градинарят Майлс бе коленичил пред нея и отправяше безмълвен зов.“ — Мисти се изкиска. — „Тя изхлипа, а той целуна подгъва на роклята й. «Валери — заговори й, — нима не разбираш значимостта на всичко това?»“

Група бизнесмени се заклатушкаха през вагона и разнесоха мирис на пържен бекон, докато се отправяха към бара. Огледаха жадно Мисти. Тери им хвърли лош поглед. Тя дори не забеляза. Май прекалено много се кефеше на Дорис Хардман.

— „Абсолютно никой, най-малко онзи негодник сър Тимоти, не е достатъчно мъж, за да целува дори златните ти пантофки.“ — Тя се заливаше от смях и не можеше да говори. Поклати глава и се ококори, защото не можеше да повярва. — Не е ли велико? Не е ли страхотно? Ще прочета всичко от нея. Тя е напълно луда.

Тери се усмихна любезно. Беше странно — вече му беше ясно, — но не беше чак толкова смешно, колкото Мисти го представяше. Да не би да имаше намерение да прочете на глас цялата книга? Така ли щеше да бъде цял ден, докато пътуваха към Шефийлд? Така ли щеше да бъде през следващите петдесет години?

Никак не му се искаше да го признае, ала изведнъж нещата бяха станали различни. И с Мисти, и с „Пейпър“. Започна да прелиства последния брой. Беше много добър. Това бе от онези броеве, които караха сърцето му да пърха, докато все още беше читател, да пътува чак до града, за да си купи „Пейпър“ един ден по-рано от останалите почитатели.

Младият Елвис бе на първа страница с лъскава прическа. Следваха спомените и хвалебствията на някои от по-старите. Беше включено и интервюто на Рей с Ленън. А новото момче сравняваше Даг със земята, задето през по-голямата част от концерта си клечал зад кулисите със смъкнати около глезените кожени панталони, стиснал се за стомаха и стенещ.