Тони Парсънс - Краят на нощта

— Я! — изсмя се най-малкият. — Тоя путьо ще вземе да ревне!

— Да не чувам подобни приказки — излая бащата на Мисти и макар гласът му да не оказа никакво влияние върху келеша, Тери подскочи. — Той вече е част от семейството — поне скоро ще бъде — и искам да се държите с него както подобава. Сега всички ставайте. Стиснете ръката на путьото.

Никой не помръдна.

Лицето на стария почервеня от гняв.

— Стиснете ръката на путьото! — нареди той и гуреливите му очи заплашиха да изскочат.

Братята се наредиха да се здрависат с Тери.

— Бог да ви благослови — изломоти най-големият и за малко да изтръгне ръката на Тери с месестата си лапа. Тери стисна ръката му като замаян, прекалено замаян, за да усети болка.

— Бог да ви благослови — повтори средният брат и стисна ръката на бъдещия си зет с всички сили, така че пръстите му изпукаха, сякаш чупеха орехи по Коледа.

— Господ да ви благослови — изрече и най-малкият, едва докосна дланта на Тери и бързо отдръпна ръка, а след това измърмори: — Само да погледнеш накриво сестра ми Мери, ще те убия, скапаняко.

На Тери му стана ясно, че през остатъка от земния му път ще го наричат Путьо. Какво да вземем на Путьо за рождения ден? Путьо ще пие ли нещо? Путьо ще дойде ли на Коледа? Най-сетне проумя защо момичетата — жените — смятаха думата за обидна. Нищо чудно, че Мисти си беше паднала по Джърмейн Гриър, след като бе израснала сред тези путьовци.

Мисти и майка й влязоха в стаята с подноси чай и сладки с джинджифил. Майка й бе слаба и висока блондинка с мек ирландски акцент. Тери й помогна да сервира чая и бисквитите, наполовина влюбен в нея. Искаше да я спаси от това място. Самият той имаше нужда някой да го спаси.

— И така — обобщи бащата на Мисти, устата му бе пълна с бисквити. — Двамата са се позабавлявали, майко.

Въпреки че Тери се усмихна любезно и отпи от горещия чай, докато мигаше ожесточено, за да прогони сълзите, вътрешно си казваше: о, не, не, не.

Все още не съм се позабавлявал.

Новата коса все още не бе стигнала до Грийнфорд. Всички искаха да приличат на човек, когото са видели по телевизията или в киното.

Лион надникна през матовия прозорец на „Коса и стил“ и попадна в света на полицейските филми с Фара Фосет, зализани бретони като на Пурди, път по средата като на Ани Хол, къси щръкнали коси като на Джейн Фонда в „Клут“ и накъдрени съвсем в стила на Кевин Кийгън лелки.

Инструментите тук бяха сложни като на неврохирурзи. От машите се вдигаше пара, размахваха се вилици с четири зъба като конски чесала, имаше яйцевидни космически шлемове, нахлупени на главите на жени, които отпиваха нескафе. Косите на всички се извиваха, оформяха и най-вече изгаряха.

Мирисът се носеше чак на улицата. На изгорялата коса й се придаваше форма, а след това я обгръщаха с облаци лак.

Лион бръкна в джоба на якето и напипа медальона „Сейнт Кристофър“. След като се сбогува с Тери и Рей, той тръгна към Уест Енд и се зазяпа във витрината на огромния магазин „Ратнър“ в края на Шафтсбъри Авеню, където забеляза изложен закрилника на пътешествениците на сребърна верижка. Тогава си каза, че на нея ще й хареса. В този момент щеше да е най-щастлив, ако можеше да прекара остатъка от живота си по този начин — да открива неща, които биха й доставили удоволствие.

Веднага забеляза Руби.

Бе застанала зад стол, в който се бе настанило момиче с коса като на Сюзън Партридж от „Семейство Партридж“ — много дълга, разделена на път по средата, завита на масури на гърдите. Бяха пуснали радиото и Тони Блекбърн говореше нещо, докато Карли Саймън пееше.

В салона работеха и мъже, а други бяха насядали за подстрижка, за да се наконтят за уикенда — смели момчета с къдри като на Дейвид Есекс, щръкнали кичури а ла Род Стюарт и бели момчета, къдрави като африканци. Лион зяпна един от тях, красив младеж, който разсмиваше всичките домакини. Беше с перчем като на Клинт Истуд и се мотаеше стиснал лак за коса на „Вела“, също като огромен яркочервен фалос.

Руби и почитателката на Сюзан Партридж си говореха, като се гледаха в огледалото, така че когато мъжът целуна леко Руби по блестящите устни, Лион видя образа им на две места — един път в огледалото, а втория път пред себе си, сякаш имаше нужда да ги вижда два пъти, сякаш от — един образ не би разбрал посланието.

— Стив? — извика някой тъкмо когато Лион се обръщаше, стиснал здраво „Сейнт Кристофър“. — Нормална фиксация или силна?

— Чакай малко — настоя ококореният брат на Рей. — Даваш ли ми ги? Даваш ми колекцията си от плочи?