Тони Парсънс - Краят на нощта

Баща му протегна огромната си лапа и Рей я пое по единствения начин, по който умееше, все едно че стискаше ръката на някое момиче на последните редове на кино „Одеон“, и забеляза как баща му потръпва от отвращение, преди да се отдръпне. Разбра, че опитите им да се държат любезно и да спазват приличие правеха нещата още по-лоши, отколкото когато се караха.

След това от горния етаж долетя шум. Чу се воят на китара, зазвуча гласът на певец, който сякаш се давеше с чакъл. Лицето на стария се разкриви от бяс и отвращение.

— Какъв е този шум, мама му стара?

— Това са „Фейсес“, татко — засмя се Рей. Вдигна замислен поглед към тавана. — Струва ми се, че е „Това е всичко, от което се нуждаеш“. Доскоро.

На улицата го чакаше кола, около която се бяха събрали деца от махалата, момичета и момчета, облечени в дънки, подгъвите на всички до един бяха разръфани след приключенията, бяха прашни и мърляви, прекарали деня на велосипедите си. Стояха на почетно разстояние от лотус илана, сякаш автомобилът бе от друга планета.

— Намали веднага! — чу Рей крясъка на баща си, когато тя му отвори вратата, но Рони и Род, и момчетата станаха още по-шумни.

Това бяха последните дни на стопаджийството. Шофьори на камиони и търговски представители, които никога не бяха чували за „По пътя“ на Джак Керуак, бяха готови да закарат младежа, останал без пари, вдигнал пръст, за да си осигурят компания или просто за да извършат едно добро дело в този зъл свят.

И така, Лион се качи в цистерна на Норт Съркюлър, отправила се към Абърдийн, а шофьорът му каза, че англичаните крадели шотландски нефт, защото били долни мошеници и посягали на всичко, което не било тяхно, били готови дори да свият монетите, положени върху очите на мъртвец, ако имало кой да им позволи. След като пресече ширналия се северен Лондон, той остави Лион на средата на Финчли Роуд и го предупреди да внимава с уличното движение и крадливите английски копелдаци.

Лион тръгна към Хампстед, мина по сенчестите улици с огромни къщи, където бе расъл, пресече Вилидж, после парка с пожълтяла след две жарки лета трева и пред него се ширна Лондон.

Сигурно необитаемата къща вече я нямаше. След като полицията разкараше всички, щяха да постъпят както обикновено — да прекъснат тръби и инсталации и да счупят тоалетните. Имаше и други изоставени къщи, имаше ги с хиляди, ала лятото бе към края си и Лион знаеше, че скоро задниците на бездомните ще започнат да замръзват, те щяха постоянно да се свиват в балтоните и кожусите си, да се тъпчат в спалните чували, защото щеше да е прекалено студено, за да мислят. На Лион вече не му беше по сърце да остане сред тях.

Затова отиде там, където всеки младеж би се приютил, когато няма къде да отиде. Прекоси парка, прескочи оградата около Кенуд, мина покрай огромната бяла къща, след това през Събърб и чистите тихи улици.

Беше изхвърлил ключа си, затова се наложи да почука. Отвори майка му, все още по халат. Баща му седеше на огромната маса в кухнята, заобиколен от днешните издания, портокалов сок, кафе и кифлички, топено сирене и пушена сьомга. От уредбата се носеше Бах — „Овцете могат спокойно да пасат“. Лион усети аромата на истинско кафе и препечени филийки и едва не припадна.

— Какво ти се е случило? — попита майка му, забелязала всичко — и избледняващата синина от миналия уикенд, и раната на челото, подарък от Младши, и черното око, спомен от носача със соса по главата.

— Бил е в Луишам — заяви гордо баща му. — Проклети главорези!

— Дай да ти сложа нещо — засуети се майка му.

Макар Лион да протестираше, тя донесе пакет замразен грах и го накара да го притисне към раните. Родителите му го наблюдаваха развеселени, ала с много обич как се тъпче с кроасани и сьомга. Не помнеха някога да е имал такъв апетит.

— Не съм чел колонката ти — заяви Лион и избърса трохите от устата си с опакото на ръката. Отпи още от черното кафе. Не можеше да си спомни кога за последен път е пил нормално кафе, не от онова, което заливаш с вряла вода. — Какво мислиш за онази жена Тачър?

— Никога няма да го бъде — отсече баща му. — Не и в тази страна. След като го има Бени Хил и голите снимки, и вицовете за свекърви и тъщи. Британците никога не биха гласували за една жена.

— Не съм толкова сигурна — намеси се майка му. — Ще бъде доста интересно, ако имаме жена за министър-председател.

— Още малко и ще си изгори сутиена — засмя се баща му.

Родителите на Лион все още се смееха, докато той се събличаше, за да се пъхне в леглото в старата си стая, толкова изтощен, че стените плуваха пред очите му.