Тони Парсънс - Краят на нощта

Рей натъпка резервното си дънково яке в раницата. Погледна Роби и се усмихна. Искаше да даде плочите на брат си, защото си заминаваше и защото това бе единственото, което можеше да му даде. Само че не можеше да го каже на малкия си брат.

— Сега вече ще получавам всички плочи, които искам — обясни той. — Просто не ги оставяй извън обложките. Знам, че винаги го правиш.

— Няма такова нещо — възрази Роби и заскача развълнуван от крак на крак. — Никога не съм правил подобно нещо.

Бели чорапки, слипове, касетофонът на Тери. Ризите, които не бе купувала майка му. Тъй като оставяше плочите, почти нямаше какво да сложи в багажа.

— Имаш две плочи и непрекъснато ги оставяш извън обложките — повтори тихо Рей. — Както и да е, вече са твои. Прави с тях каквото пожелаеш.

— Ще се грижа за тях — обеща Роби и със страхопочитание вдигна изтърканата обложка на „Нека прокърви“. — Много ще ги пазя.

Рей стегна отвора на раницата и я метна на рамо.

— Само не ги съсипвай в момента, в който изляза.

— Може ли да се преместя на твоето легло? — попита Роби.

Рей кимна.

— Спи където поискаш, Роб — отвърна и му се стори, че в гърлото му е заседнала буца. Не можеше да тръгне. Стоеше и наблюдаваше брат си и плочите.

Бяха дванайсет на дванайсет инча и се налагаше човек да ги държи с две ръце, и тогава не виждаш нищо друго около себе си. Да държиш плоча, е все едно да държиш бебе или любовница, или произведение на изкуството. Роби разрови колекцията в почуда, сякаш бе археолог, който оглежда невижданите богатства в гробница на фараон. „Лепкави пръсти“ на „Ролинг Стоунс“ с обложката на Уорхол, снимка на дънки с истински цип. „Лед Цепелин III“ без нито една дума на обложката, тъй като думите бяха ненужни, само снимката на стар фермер с наръч съчки на гръб, а когато отвориш двойния ръкав, виждаш, че снимката е на стената на полуразрушена къща, а в далечината се издигат небостъргачи, и разбираш, че старият свят се разпада.

„Риволвър“ и „Ръбър Соул“, и „Представи си“ — главата на Джон, изгубена някъде в облаците, — и плочи, за които Рей почти бе забравил: „Първи лица“ на „Фейсес“ и „Завръщане на магистрала 61“ на Дилън, „Синьо“ на Джони Мичъл — Рей бе лежал с тази плоча, поставена на възглавницата, бе фантазирал как целува тези скули — и „Жътва“ на Нийл Янг. Най-добрите хитове на Хендрикс, на „Кинкс“ и „Лавин Спунфул“ още от времето, когато се опитваше да навакса, да запомни всичко, което бе пропуснал досега, когато му се виеше свят само при мисълта, че на този свят има такава велика музика. Рей изпита завист към малкия си брат, защото всичко му предстоеше.

След това Роби извади плочите, които го смущаваха — „Бягството на една банда“ на „Уингс“, „Дни на отминало бъдеще“ на „Муди Блус“ и „Чикагски транзит“ на „Чикаго“. Ничия колекция от плочи нямаше да е върхът в днешни дни. Човек няма представа откъде ще бликне интересът, никога няма да се сетиш, че „Красивата щерка на палача“ на „Инкредибъл Стринг Банд“ някой ден ще бъде едно нищо, докато „Тупело Хъни“ на Ван Морисън ще си остане велика.

Коленичи до Роби, взе саундтрака на „Волният ездач“ и си припомни кога му го беше купила майка му. След това погледна Роби, стиснал „Сарджънт Пепърс Лоунли Хартс Клъб Банд“ и забеляза, че брат му плаче.

— Не си отивай — помоли момчето.

— Ами… — Рей постави ръка на рамото му, за да го утеши. — Трябва да вървя, Роб.

— Но аз ще остана съвсем сам, ако си тръгнеш.

Рей прегърна брат си, както беше на колене, заобиколен от пръснати наоколо плочи.

— Никога няма да си сам — успокои го той. — Не и сега. — Двамата се отдръпнаха. Роби избърса носа си в ръкава на полиестерната униформена риза. — А и ти ще дойдеш при мен. В Лондон. Когато пораснеш достатъчно. Нали?

Брат му кимна и се опита да бъде смел, а Рей излезе от стаята, където бе прекарал детството си, и мина по коридора покрай затворената стая на брат си. Къщата вече изглеждаше прекалено малка, за да прекара цял живот в нея.

Майка му чакаше със сухи очи до стълбите. Подаде му малък пакет, увит в кухненско фолио.

— Рибен пай — обясни тя.

— Благодаря ти, мамо.

Усети присъствието на баща си в хола. Този корав мъж открай време се чувстваше не на място, заобиколен от дреболиите, които майка му бе натъпкала във всяко кътче — като белия испански бик, и пепелника с надпис „Поздрави от Фринтън“, и макета в зелено и бяло на хонконгския ферибот. На Рей му мина през ума да си тръгне, без да се сбогува, ала нещо го накара да отвори вратата. Завари стария в колосана полицейска униформа.